Московският клуб (Къртица 3) [bg]

— Разбирам.

— Въпросът е, че иска да ви види и разбира желанието ви да не се вдига много шум.

— Радвам се. След колко време ще можем да се срещнем?

— Свободен ли сте довечера?

— Разбира се.

— Тогава довечера. Вие къде сте?

— Във Вашингтон.

— Бил е убеден, че не бива да се срещате в дома му. Каза, че ще го разберете.

— Да — съгласи се Стоун.

— Иска да се срещнете на едно отдалечено място, което можем да наблюдаваме, за да бъдем сигурни, че не са ви проследили.

— Разбирам. Кое място предлага?

— Познавате ли Арлингтън?

— Не.

— Има един търговски център, точно до спирката на метрото. Там има едно кафене. Господин Армитидж може да дойде, да речем, в девет часа, ако ви е удобно.

Блум описа точно в кое сепаре на кафенето ще се срещнат той, Армитидж и Стоун.

— Ако закъснеем няколко минути, не изпадайте в паника — добави Блум. — Работата ми се състои в това да внимавам, а аз обичам да си върша работата добре. Разбирате ме, нали?

Стоун затвори и набра номера на Армитидж, даде му заето. Тогава се обади в отдел кадри на Държавния департамент. Попита дали имат служител на име Мортън Блум. Казаха му, че имат. В канцеларията на Армитидж.

Стоун с облекчение окачи слушалката.

След няколко часа, със своя „Смит енд Уесън“ в джоба на сакото той излезе от станцията на метрото в Арлингтън и тръгна към търговския център. Намери лесно кафене „Панорама“. Беше малко заведение, добре осветено. Видя през витрината, че вътре има седем-осем посетители. Успокои се. Ако му бяха устроили клонка, мястото не беше много подходящо. Имаше много хора.

Девет без десет. Сепарето беше празно, на масата имаше табелка „заето“. Изглеждаше глупаво: запазена маса в празно кафене. Сигурно Армитидж или Блум се бяха обадили и бяха поръчали да сложат табелката. Но защо важна личност като Армитидж ще иска да се срещнат в такова жалко заведение?

Пресече улицата и започна да наблюдава кафенето, застанал във входа на една туристическа агенция.

Минаха десет минути. Беше точно девет, а още ги нямаше. Очакваха той да дойде пръв, но щеше да ги изненада.

След малко погледна пак часовника си. Беше девет и петнадесет, а все още не се появяваше никой. Нещо в цялата тази работа, изглежда, не беше наред.

Излезе от входа на туристическата агенция и тръгна по улицата към метрото. Тогава чу експлозията.

Подскочи ужасен. Гърмежът беше дълбок и тътнещ, придружен от звука на разбито стъкло, и идваше откъм кафенето. Малката сграда гореше. Стоун видя как пламъците лумват от прозорците и чу воя на пожарната сирена. Побягна.