Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— Елате в канцеларията ми утре следобед. Страшно съм зает, но ще се опитам да отделя време…
— Не. Не в Държавния департамент.
— Кой сте вие?
— Темата е твърде деликатна, за да я обсъждаме там. Не може ли да се срещнем някъде другаде? В дома ви например?
— Поканил съм няколко души на вечеря, господин… Как казахте, ви е името?
— Кели.
— … господин Кели. Нека ви се обадя след няколко минути и ще се опитам да измисля нещо.
— Аз ще ви се обадя.
— Има ли някаква причина, за да не можете да ми дадете номера си? — попита Армитидж и гласа му стана по-висок от подозрителност.
— Не — отговори веднага Стоун. — Няма никаква причина. — Погледна автомата и му прочете номера.
— Ще ви се обадя след десет минути.
Стоун измъкна от джоба си парче хартия, надраска на него „телефонът не работи“ и го затъкна в процепа за монетите. Остана до кабината. Дойде млада чернокожа жена, видя бележката и си тръгна.
Телефонът иззвъня след пет минути. Гласът не беше на Армитидж.
— Господин Кели? Тук е Мортън Блум. Помощник съм на Бил Армитидж. Бил ме помоли да ви се обадя, докато разговаря с хората, които е поканил за вечеря, и се опитва да отмени уговорката.
— Защо не ми позвъни лично той? Мисля, че ясно му дадох да разбере, че не желая да се намесват други хора.
— Съжалявам, сър. Сметнал е, предполагам, че няма значение. Аз съм му първият помощник, нещо като главно момче за всичко, телохранител, нещо такова.
— Разбирам.
— Въпросът е, че иска да ви види и разбира желанието ви да не се вдига много шум.
— Радвам се. След колко време ще можем да се срещнем?
— Свободен ли сте довечера?
— Разбира се.
— Тогава довечера. Вие къде сте?
— Във Вашингтон.
— Бил е убеден, че не бива да се срещате в дома му. Каза, че ще го разберете.
— Да — съгласи се Стоун.
— Иска да се срещнете на едно отдалечено място, което можем да наблюдаваме, за да бъдем сигурни, че не са ви проследили.
— Разбирам. Кое място предлага?
— Познавате ли Арлингтън?
— Не.
— Има един търговски център, точно до спирката на метрото. Там има едно кафене. Господин Армитидж може да дойде, да речем, в девет часа, ако ви е удобно.
Блум описа точно в кое сепаре на кафенето ще се срещнат той, Армитидж и Стоун.
— Ако закъснеем няколко минути, не изпадайте в паника — добави Блум. — Работата ми се състои в това да внимавам, а аз обичам да си върша работата добре. Разбирате ме, нали?
Стоун затвори и набра номера на Армитидж, даде му заето. Тогава се обади в отдел кадри на Държавния департамент. Попита дали имат служител на име Мортън Блум. Казаха му, че имат. В канцеларията на Армитидж.
Стоун с облекчение окачи слушалката.
След няколко часа, със своя „Смит енд Уесън“ в джоба на сакото той излезе от станцията на метрото в Арлингтън и тръгна към търговския център. Намери лесно кафене „Панорама“. Беше малко заведение, добре осветено. Видя през витрината, че вътре има седем-осем посетители. Успокои се. Ако му бяха устроили клонка, мястото не беше много подходящо. Имаше много хора.
Девет без десет. Сепарето беше празно, на масата имаше табелка „заето“. Изглеждаше глупаво: запазена маса в празно кафене. Сигурно Армитидж или Блум се бяха обадили и бяха поръчали да сложат табелката. Но защо важна личност като Армитидж ще иска да се срещнат в такова жалко заведение?
Пресече улицата и започна да наблюдава кафенето, застанал във входа на една туристическа агенция.
Минаха десет минути. Беше точно девет, а още ги нямаше. Очакваха той да дойде пръв, но щеше да ги изненада.
След малко погледна пак часовника си. Беше девет и петнадесет, а все още не се появяваше никой. Нещо в цялата тази работа, изглежда, не беше наред.
Излезе от входа на туристическата агенция и тръгна по улицата към метрото. Тогава чу експлозията.
Подскочи ужасен. Гърмежът беше дълбок и тътнещ, придружен от звука на разбито стъкло, и идваше откъм кафенето. Малката сграда гореше. Стоун видя как пламъците лумват от прозорците и чу воя на пожарната сирена. Побягна.
32
Москва
Станцията „Проспект мира“ е с най-красивата архитектура от станциите на може би най-красивата в света подземна железопътна система. Подовата настилка е от гранитни плочи, в коридорите има колонади с арки в стил рококо. Осветлението идва от елегантни полилеи. Коридорът, в който ескалаторите изсипват тълпи пътници, е обграден с мраморни пейки. В най-натовареното време, което в Москва продължава с часове, пейките са пълни с уморени хора, бабички с пазарски мрежи, жени с къносани коси и щъкащи насам-натам деца, раздразнителни фабрични работници, стиснали в скута си чанти, пълни с мандарини.