![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— Знаете ли, Сол ми се обади — каза Армитидж, след като Стоун свърши. — Спомена вашето име. И беше много разтревожен. Каза ми за този доклад от Москва и за подозренията си, че може би са замесени американски ренегати. — Поклати глава. — Искрено казано, отхвърлих съмненията му като паникьорски.
Докато слушаше, Стоун разглеждаше ореховите лавици от пода до тавана, поставените в рамка и надписани снимки на Армитидж с Линдън Джонсън, Джон Фостър Дълес, Джими Картър, Роналд Рейгън. Издигането на Армитидж до втория по важност пост в Държавния департамент не беше въпрос на партийна лоялност. Приятелите му бяха както републиканци, така и демократи. Очевидно имаше доста много влиятелни приятели.
— А когато чух за Сол и прочетох за баща ви… Ужасно…
— Да — каза бързо Стоун и прекъсна Армитидж. Не желаеше да дава воля на мъката си. — И Сол се оказа прав, нали?
— За какво е прав? — попита с нескрита враждебност Армитидж.
— Дълбоко в държавното управление има някаква организация, която от десетилетия се опитва да събори Кремъл. Вън от Лангли, вън от ЦРУ и Белия дом. И точно сега се започва.
— О, това са глупости.
— Глупости ли? Сол Ансбах е мъртъв, по дяволите! Беше убит, за да се прикрие съществуването им. — Стоун въздъхва и продължи: — И вие сте един от тях, прав ли съм?
— Не! — извика с изненадваща ярост Армитидж.
— Тогава знаете, знаете много повече, отколкото казвате.
Погледът на Армитидж се замята трескаво из стаята, той сключи притеснено ръце, после стана, развърза копринения шнур на халата си и отиде при чекмеджето на бюрото си.
Стоун свали предпазителя на пистолета.
— Не се опитвайте да ме изненадате с нещо — предупреди той.
За момент очите на Армитидж се разшириха, после той поклати глава и се усмихна несигурно.
— Нямах такива намерения. Искам да си взема лулата. Между другото, имам всички основания да не ви се доверявам. Нахълтахте в дома ми в полунощ с тези ваши налудничави истории…
— Прав сте — рече Стоун, но не свали пистолета.
Армитидж пак вдигна рамене и извади от чекмеджето на бюрото лула и кесийка с тютюн.
— Съжалявам.
— Няма нищо — каза Армитидж, като пълнеше лулата и натъпкваше тютюна. — Предполагам, че на ваше място и аз бих правил същото. Приемате, че не можете да вярвате на никого, и изненадвате хората, както изненадахте мен. — Разпали лулата и се върна на мястото си.
— Ако не сте от тях, тогава ми отговорете на един въпрос — рече Стоун. — Нека се върнем към 1953 година. Знаели сте, че хората на Берия са нападнали онази жена. Ана Зиновиева, и са търсили документ „Завещанието на Ленин“, който е щял да хвърли Русия в такива безредици, че в бъркотията е щяло да бъде лесно да направят държавен преврат.
Армитидж кимна.
— А вие сте бил изпратен, за да се уверите, че тя пази тайната — продължи Стоун. — Да вземете нещата под свой контрол. Да проверите дали този документ е у нея и да се погрижите той да попадне само в ръцете, на когото трябва.
— Точно така.
— Тогава кой ви изпрати при нея?
Армитидж бавно поклати глава.
— Моята репутация…
Стоун отново вдигна пистолета.
— Искам да ви кажа нещо. — В гласа му се чувствуваше страхотно напрежение. — Моят баща беше убит. Нещата бяха така инсценирани, сякаш аз съм убил собствения си баща. И сега съм готов на всичко, за да оцелея. Моля ви, разберете, ако за това е необходимо и сам да извърша убийство, не бих се поколебал нито за миг.
Очите на Армитидж се напълниха със сълзи. Но след пауза, която се стори на Стоун безкрайна, той все пак проговори:
— Уинтроп.
— Леман? Но защо Леман е…
— О, господи. — Армитидж остави лулата си и заразказва; — През… Виждате ли, през войната имах късмет и си извоювах позиция в армейското разузнаване. Участвувах в разследването на Министерството на войната за военното разузнаване по време на Пърл Харбър. Шеф ми беше не някой друг, а началник-щабът на армията, генерал Джордж Маршал. Така че в нужното време се оказах на нужното място. — Той махна с трепереща ръка към стаята, сочейки античните предмети, килимите, книгите. — Очевидно състоятелността и връзките на семейството ми не са били без значение. След войната се преместих в Държавния департамент и на някакъв прием, не си спомням точно кога се запознах с прочутия Уинтроп Леман, съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Сприятелихме се. Приятелство, типично за Вашингтон, по-скоро партньорство на базата на взаимно уважение към постигнатото, плюс нещо от сорта на „почеши ми гърба, че и аз да почеша твоя“.