Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Бабичката вдигна рамене.
— Ще погледна.
След няколко минути се върна с малко мазно тефтерче.
— Ето го — рече старата жена. — Знаех си, че го имам някъде.
31
Вашингтон
Квартирата, която Стоун намери след пристигането си във Вашингтон, беше неприветлива, но там нямаше да прави впечатление. От телефонния указател бе избрал къща с мебелирани стаи в Адамс-Морган. Къщата беше на седемдесет и пет години и явно се нуждаеше от пребоядисване. Имаше дванадесет стаи на три неугледни етажа. Стаята на Стоун беше на третия. Вътре имаше миниатюрен кухненски бокс, отвратително меко легло, покрито с нещо, което изглеждаше и миришеше като конски чул, и това беше горе-долу всичко. Той плати предварително, в брой, за две нощи. Собственичката — възрастна жена, облечена в неподходящи за фигурата й сако и панталон от зелено полиестерно трико, бе недоволна от краткия му престой и си го каза — предпочитала наематели, които стоят поне две седмици. Но все пак взе парите.
Няколко часа преди това в Бостън, след като бе напуснала „Риц“, камионетката за доставка на продукти веднага бе продължила към следващата си спирка — луксозен хотел в друга част на града. Стоун, разбира се, нямаше никакви изгледи да се скрие в каросерията, така че се обади на шофьора. Като се съвзе от изненадата, човекът, изглежда, повярва на историята, че Чарли бяга от разлютен съпруг, с чиято жена имал среща в „Риц“: Разказът на Стоун истински го развесели и той любезно предложи да го остави, където пожелае по маршрута си. Предложи му също седалката в кабината, която се оказа доста по-удобна от сандъците отзад.
Остави го на една от спирките си в покрайнините на Бостън. Там Стоун се качи на автостоп в камион, който превозваше преоценено дамско облекло на юг, чак до Филаделфия.
Рано сутринта, малко след четири часа, слезе на една от спирките близо до Филаделфия. След обилна закуска и няколко чаши кафе откри друг камион, който пътуваше направо за Вашингтон.
Към средата на следобеда бе успял дотолкова да се мобилизира, че да направи необходимото за оцеляването си. Не можеше повече да рискува и да носи със себе си такова количество банкноти. Отиде в една банка и уедри част от тях. С друга купи туристически чекове, като представи паспорта на Робърт Гил. Останалите възнамеряваше да скрие по-късно. Посети четири-пет магазина за конфекция и купи няколко всекидневни и официални костюма и малък кожен куфар със скрит в хастара джоб. Сложи там паспорта и шофьорската книжка на името на Робърт Гил. После се върна в квартирата и няколко часа се труди с бръснарско ножче и лепило, докато напъха грижливо собствения си паспорт и останалата част от парите в подвързията на две книги с твърди корици, под стелките на обувките си и под хастара на куфара.
Намери телефонен автомат и се обади на телефонни услуги за района на Вашингтон. Както можеше да се очаква, номерът на помощник държавния секретар Уилям Армитидж го нямаше там. Стоун знаеше, че не може да разговаря с Армитидж в Държавния департамент дори да успееше да влезе и да го види. Много по-добре беше да се свърже с него вкъщи. Освен това едно изненадващо посещение можеше да му разкрие маса неща.
Армитидж беше разпитвал Ана Зиновиева през 1953 година. Беше ли един от тях? Непосредствената му, неконтролирана реакция при неочакваното появяване на Стоун можеше да покаже ясно дали е важно звено в този заговор.
Очевидно рискуваше с Армитидж, но нямаше кой знае какъв избор.
Обади се в Държавния департамент и поиска от операторката да го свърже с канцеларията на помощник държавния секретар Уилям Армитидж. Обади се една секретарка.
— Тук е Кен Оуенс от „Уошингтън поуст“ — представи се Стоун. — Вижте, вчера говорих с един от помощниците на господин Армитидж, но съм загубил името му.
— С един от помощниците му ли?
— Да. С един мъж.
— Те са няколко — отвърна секретарката. — Мъж, казвате? Да не е бил Пол Ригацио?
— Вярно. Така беше. Благодаря ви.
— Желаете ли да говорите с него?
— По-късно. Трябваше ми името му. Благодаря. О, а имате ли вътрешния му телефон?
Секретарката му даде вътрешния телефонен номер на Пол Ригацио и Стоун затвори.
После се обади в отдел кадри на Държавния департамент.
— Безпокои ви Пол Ригацио от канцеларията на Бил Армитидж. Вътрешен 7410. Бил ми е оставил бележка да му се обадя вкъщи, но не ми е написал новия си телефонен номер.