Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— Добре — отговори жената, която вдигна слушалката. — Един момент, ако обичате. — Върна се след половин минута. — Не виждам тук нов телефонен номер, сър.
— Кой номер е записан при вас?
Жената му го прочете и той затвори.
Оставаше още едно обаждане, за да бъде сигурен. Щеше да му трябва домашният адрес на Армитидж, в случай че не успее да се свърже с него по телефона. Ако се наложеше, щеше да го изненада и така да изключи опасността Армитидж да позвъни на някого.
Дирекцията на телефонната компания е прословута със своята бдителност. Не дава никаква информация, пази като цербер анонимността на абонатите си. Обаче надолу по йерархията не са чак толкова стриктни. Стоун се обади в ремонтната служба даде името си като Уилям Армитидж и заяви ядосано, че домашният телефон му създава неприятности.
— Вижте, сега съм на работа и нямам време да говоря — каза той на човека, който прие повикването. — По линията ми се чува шум, някакви чести къси сигнали.
— Какъв е номерът, сър?
Стоун му го даде.
— Ще ми таксувате ли тази поправка? — попита с досада той.
— В никакъв случай, сър. Веднага ще изпратим някого да провери линията.
— Вижте, ще използувам случая. Не съм получил последната си сметка.
— Може би ще трябва да се свържете с дирекцията…
— Знаете ли, наскоро се преместих и ви изпратих формуляр за смяната на адреса. Кой адрес е посочен на екрана пред вас?
— Ъпър Хоторн седемдесет и девет.
— Имате верния адрес — рече с искрено озадачен глас Стоун. — Кой знае какво става. Благодаря.
Пет дни преди това двама души с мощно телосложение, около четиридесетгодишни, бяха посетили отдела за сигурност на линиите в телефонната компания „Чесапийк енд Потомак“ в центъра на Вашингтон. Там вече ги очакваха. Мъжете заявиха, че са от Федералното бюро за разследване и показаха служебни карти, за да го потвърдят. Същата сутрин някой, който се бе представил като специален агент на ФБР, се бе обадил на началника на отдела и му бе казал, че двама от хората му ще дойдат за рутинно подслушване с разрешение на съда.
Двамата мъже представила необходимия документ — съдебно нареждане, подписано от федерален съдия. Макар че служебните им карти бяха фалшиви и че човекът, който се бе обадил сутринта, не беше от ФБР, а от една организация, наричаща се фондация „Американски флаг“, съдебното нареждане беше истинско. Съдията, който бе санкционирал подслушванията, беше дългогодишен приятел на директора на Централното разузнавателно управление и твърдо вярваше в необходимостта от тайни операции вътре в страната в определени случаи.
Двамата бяха въведени в малка стая, бяха им дадени слушалки и им бе показано как да си служат с едно командно табло, с помощта, на което можеха да слушат всички разговори по седем определени линии в района на Вашингтон.
— Господин Армитидж?
Гласът, който отговори, беше на възрастен човек. Изпуснатите тонове и заоблените гласни показваха, че е получил добро възпитание, както и че е човек, свикнал да изпълняват заповедите му.
— Кой се обажда?
— Мат Кели. Колега съм на Уинтроп Леман.
— Разбирам. — Патрицианският тон на Армитидж изведнъж се промени. Сега говореше по-предпазливо. — От него ли взехте телефонния ми номер?
— Да. Уинтроп настояваше да се свържа с вас.
Всичко зависеше от отговора на Армитидж. Щеше ли да последва подозрителна пауза, нещо, което би издало изненадата му и би доказало, че вече не е във връзка с Леман? В противен случай Стоун щеше да окачи веднага слушалката, сигурен, че Армитидж е опасен, че е един от тях.
— Така ли? — рече Армитидж. — Но защо, за бога?
Мозъкът на Стоун работеше трескаво, мислеше за стотици неща. Армитидж изглеждаше искрен.
— Не ви ли е казал, че ще ви се обадя?
— Не съм разговарял с Уинтроп от дванадесет-тринадесет години.
— Свързано е със смъртта на Алфред Стоун. Говори ли ви нещо това име?
— Да, по дяволите! Познавах този човек или по не съм се срещал с него. Това, което се е случило, е ужасно. Какво искате от мен?
Армитидж изглеждаше честен.
— Трябва да говоря с вас.
— Много сте загадъчен.
— Опасявам се, че е наложително.