Игри на изчезване [bg]

— Да не си шукнал, тъпако! — прошепнах.

Две млади жени слязоха до нивото на улицата и продължиха пътя си, натоварени с купища торби. Бяха твърде улисани в разговор, за да ни обръщат внимание. Поглеждах ту към тях, ту към пленника си, мълчах и изчаквах, докато се отдалечат поне на половин пряка. След това отворих уста да му задам въпроса си за последен път, но тогава той направи нещо неочаквано.

Изплю се в лицето ми.

Дръпнах спусъка и го прострелях в гръдния кош още преди да бях разбрал какво става. Пълната с вестници бутилка заглуши изстрела до шепот, куршумът прониза сърцето на мъжа и опръска стената зад него с кръвта му. Той залитна и падна върху мен, сякаш бях в състояние да го спася; аз го блъснах обратно, исках да се отърва от него, но той ме държеше за ръката и се притискаше в мен, докато коленете му не се подгънаха. Тялото му бавно се свлече надолу. След секунда беше мъртъв.

Нещата се развиваха не така, както бях искал.

Едва успях да си поема дъх. Участвал съм в достатъчно сбивания, за да знам от опит, че когато някой те заплюе в лицето, обикновено ти е намислил и нещо друго. Един по-умен мъж от този би придружил изплюването с бърз юмрук в челюстта или коляно в слабините. Аз го бях предупредил да не мърда, но той явно си мислеше, че блъфирам. Този тъпак просто си изпроси смъртта. А аз постъпих правилно, макар и почти по инстинкт. Издишах бавно докрай въздуха от дробовете си. Дишай, Джак, не забравяй да дишаш. И се усмихвай.

Един порядъчен човек би трябвало да изпитва нещо, след като е отнел живот, но аз не изпитвах нищо. Единствено повишено черепно налягане зад очите си. Никога не съм имал проблем да убия някого, макар че като нормално същество не изпитвам и удоволствие от това. Първият мъж, когото убих, се намираше на около три метра от мен. Аз го прострелях между очите и той угасна като свещ. И тогава усетих същия метален вкус в устата.

Извадих кърпичката от горния джоб на сакото и избърсах плюнката му от лицето си. Нямах кой знае колко време за мислене — току-що бях убил човек на публично място и не знаех къде да скрия трупа. Следователно трябваше да избягам колкото се може по-далече от него, преди да бе пристигнала полиция. За мой късмет, нямах пръски кръв по себе си. По надлеза се чуха още стъпки. Дявол да го вземе! Свидетели.

Обърнах се и тръгнах с равномерна крачка по улицата.

Свалих пластмасовата бутилка от пистолета, избърсах я набързо с останалата суха част на кърпичката и я пуснах в една кофа за боклук. Когато си изгорил папиларните си линии, по върховете на пръстите остават едни особени белези, всеки със своя неповторима форма. Повечето ченгета не знаят как да ги идентифицират, но за един способен криминалист това не би било проблем. И макар да носех ръкавици, навсякъде по оръжието имаше отпечатъци от белезите ми, а не исках да оставям повече следи, отколкото бе абсолютно необходимо. Трябваше да се отърва от пистолета