Игри на изчезване [bg]

Изправих гръбнак. След години военна служба нямах право да ходя прегърбен. Ръцете ми се свиха в юмруци — нов нервен тик, но не в резултат от гняв и безсилие. Просто се наслаждавах на новопридобитото си чувство за физическа мощ. Изпуках с пръсти, после с прешлените на шията си. Престанах да страня от тълпите. Вече хората, които срещах, трябваше да се дърпат от пътя ми, а не аз от техния.

Следващата сергия на пазарчето предлагаше бейзболни шапки. Минавайки покрай нея, аз се престорих, че съм се спънал в разхлабено паве, и се подпрях на стойката с шапките, за да не падна. Отмъкнах една и продължих пътя си. Продавачът нищо не забеляза. Като свих зад ъгъла, си я сложих и я нагласих ниско над очите. Беше с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Дори тук, в Китай, имаше милиони като нея.

Свалих сака от рамото си и го метнах на гръб като раница. Единственото ми притежание. Вече гледах на света по нов начин. Носех всичко необходимо със себе си, сякаш всеки момент очаквах да дислоцират частта ми някъде другаде. Бях на двайсет и шест години, току-що уволнил се от морската пехота, готов да обикалям света в икономична класа или с автобус, от едно летище на друго, от една автогара на друга, без да мисля за по-нататък. Усмивката ми изразяваше младежка самонадеяност, гласът ми беше гърлен, с лек южняшки акцент. Заговорих на себе си, докато думите зазвучаха убедително в собствените ми уши.

— Казвам се Уебър — обявих аз. — Джаксън Уебър. Но можеш да ми викаш Джак.

Следващата стъпка беше да се слея с тълпата колкото се може по-добре. Свих в първата пряка, като вдигнах яка и си сложих слънчевите очила. Може би изглеждах малко странно, с шапка и слънчеви очила посред нощ, но поне покриваха повечето от разпознаваемите черти на лицето ми. Знаменитостите и обирачите на банки се обличат по един и същ начин, всеки със своите причини. Макар че едва ли щях да заблудя онзи който съзнателно ме търсеше, с тази дегизировка положително щях да попреча на случайно срещнати да запомнят лицето ми. Това ми стигаше. Ако ме строяха в редица за разпознаване, исках да изглеждам колкото се може по-различен и скучен от сега.

Но точно тогава зад гърба си чух женски писъци.

Ама че гадост! Колко бързо се развиха нещата! Шмугнах се в един проход между сградите и се озовах на съседната улица, изпълнена с неонови реклами, витрини и клаксони на коли. Дори ми се стори, че я познавам — беше основната артерия между Северно Макао и континента. По нея имаше главно китайски ресторантчета и евтини бижутерийни магазини. Свалих внимателно ръкавиците и ги пуснах в един контейнер за боклук. Изтрих длани в крачолите на панталона, бръкнах с ръце в джобовете на сакото и продължих да крача напред с наведена глава. Тротоарът беше задръстен от пешеходци, затова се смесих бързо с тълпата, като се надявах никой да не ме заглежда кой знае колко отблизо.