Жив или мъртъв [bg]

— Аз все си мислех, че семейният бизнес е свързан с акции и облигации — отбеляза тихо Кларк.

— Аз не се занимавам с това… още не — отвърна Джак. — Е, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно, нали?

— Със сигурност — каза Кларк. В мозъка му не бушуваше буря, но определено не можеше да се ориентира сред толкова нови неща в този ден.

— Заповядайте, влезте — подкани ги Дейвис.

Кабинетът му беше удобен и без мебели, изработени в някой федерален затвор, както в централата на ЦРУ. Дейвис покани с жест гостите си да седнат.

— От колко време познавате Джими Хардести?

— Десетина-петнадесет години — отвърна Кларк. — Свестен човек е.

— Вярно е. Значи искате да се пенсионирате, така ли?

— Ами не съм се замислял по този въпрос.

— А вие, господин Чавес?

— И аз не съм готов за социалните осигуровки, а смятам, че имам някои продаваеми умения. Плюс жена и дете, а и чакаме друго. Но пък като гледам с какво се занимавате тук, си мисля, че нашите умения са на километри от вашите.

— Е, всички трябва да си знаят занаята — каза Дейвис и сви рамене. — Но пък… Как сте с нивото на достъп?

— Свръхсекретно/специално разузнаване — и двамата — отговори Кларк. — Или поне докато от Ленгли не ни пенсионират. Защо?

— Защото работата ни тук не е за разказване на обществеността. Ще подпишете доста сериозни декларации за неразкриване на информация — обясни Дейвис. — Имате ли проблем с това?

— Не — веднага отговори Джон. Любопитството му се вдигна до степен, каквато не помнеше от години. Направи му впечатление, че не поискаха от него да полага клетва. Не че това имаше значение, защото съдилищата отдавна бяха анулирали клетвите, при условие че човек говори с вестниците.

Подписването отне по-малко от две минути. Формулярите не ги изненадаха с нищо ново, за разлика от обстановката.

Дейвис провери формулярите, след това ги пъхна в едно чекмедже.

— Добре, ето нещата накратко: получаваме доста вътрешна информация по незаконни канали. Агенцията за национална сигурност наблюдава превантивно международната търговия. Помните ли, когато Япония се сдърпа с нас? Прецакаха Уолстрийт и оттогава федералните решиха, че е добре да наглеждат и тези неща. Икономическата война е съвсем реална и човек наистина може да обърка една страна, като съсипе финансовите й институции. На нас това ни върши работа, особено при търговията с валута. Така правим повечето си пари.

— Това защо е важно? — запита Чавес.

— Самофинансираме се. Вече не сме на издръжка от федералния бюджет, господин Чавес, и следователно под радара. Никакви пари на данъкоплатците не идват през предната ни врата. Изкарваме си парите, а каквото не изхарчим, си остава за нас.

„Все по-любопитно става“ — каза си Кларк.

За да запазиш нещо в тайна, трябваше да го скриеш от Конгреса и да не позволяваш ревизии от Бюджетната служба. Ако правителството не намери това нещо, за Вашингтон то съществува само като източник на данъци, а една добра счетоводна фирма можеше да осигури безобиден вид на „Хендли Асошиейтс“ — официалното прикритие на Колежа. Просто трябваше да си плащат всичко и навреме. А ако някой знае как се крият пари, то май са точно тези хора. Със сигурност Гери Хендли имаше достатъчно познати във Вашингтон, за да държи бизнеса си в сянка. Това се правеше главно с откровеност. В Америка има достатъчно скъпоструващи мошеници, които привличат интереса на данъчните и Комисията по ценните книжа, и както повечето правителствени служби, те не издирват нови мошеници без сериозни основания. Стига да не се сдобиеш със славата на човек, който е твърде добър в онова, което прави, или че престъпваш границата на приличието, радарите не те виждат.