Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Тони притегли малката си дъщеря към себе си и я целуна по едната от розовите бузки, консулшата пък й протегна дланта си с донякъде разсеяна усмивка, защото наблюдаваше плахо небето, което тъмнееше все повече. Лявата й ръка барабанеше нервно по възглавката на дивана, а светлите й очи гледаха неспокойно все встрани към прозореца.

Разрешиха на Ерика да седне до баба си, а Ида се намести на едно кресло, без да се облегне назад, и започна да плете, Поседяха мълчаливо още известно време и чакаха консула. Въздухът беше душен. Вън изчезна последното късче синева и тъмносивото небе свисна ниско, тежко и бременно. Багрите на стаята — тоновете на пейзажите върху тапетите, жълтиката на мебелите и завесите — угаснаха, нюансите по Тонината рокля престанаха да се преливат, а очите на всички загубиха блясъка си. Утихна и вятърът, западният вятър, който допреди малко люлееше дърветата в двора на църквата „Света Богородица“ и дигаше в малки вихрушки праха по тъмната улица. За миг утихна съвсем.

После внезапно настъпи този момент... стана нещо беззвучно, страхотно. Задухът като че беше се удвоил, в продължение на една секунда атмосферното налягане сякаш се засили така бързо, че стегна мозъка, притисна сърцето, възпря дишането... Долу на улицата една ластовица прелетя така ниско, че крилата й докоснаха настилката... И този неотразим натиск, това напрежение, това растящо угнетение на организма биха станали непоносими, ако продължеха още една нищожна частица от мигновението, ако на достигнатата веднага от тях връхна точка не бе последвало отпускане, скок... дребно, спасително разчупване, което стана някъде нечуто, но всички мислеха, че са го чули... ако в същия момент, без предварително да беше паднала поне една капка, дъждът не рукна с такава сила, че водата закипя над отворите на уличните канали и заподскача високо по плочника...