Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

Беше почти тъмно, защото мъгливият ноемврийски полумрак вече се беше спуснал около фермата „Грийн Гейбълс“ и единствената светлина в кухнята идваше от танцуващите червени пламъци в печката.

Анн беше приседнала по турски с подвити крака на килимчето пред огнището, загледана във веселите отблясъци, където слънчевата светлина на стотина лета се дестилираше от кленовите дърва. Беше чела, ала книгата й се беше хлъзнала на земята и сега мечтаеше с усмивка на притворените устни. Пищни замъци в Испания се открояваха в мъглите и слънчевите дъги на живото й въображение; тя изживяваше приключения, чудни и омайващи в безоблачно царство — приключения, които винаги завършваха всепобедно и никога не я въвличаха в злополучия, както тези в действителния живот.

Марила я загледа с нежност, която никога не би могла да се прояви в светлина, по-ясна от тази смесица на блясъка от огъня и сянката. Урокът за любовта, която можеше лесно да се прояви в изговорени думи и открит поглед, беше нещо, което Марила никога нямаше да научи. Но беше се научила да обича това стройно, сивооко момиче с привързаност, толкова по-дълбока и по-силна, тъкмо поради липсата на нейната показност. Тази обич я караше да се страхува да не се отпусне да го глези прекалено много. Тя изпитваше смущаващо чувство, че е грешно да се привърже с цялото си сърце към някое човешко същество толкова много, както се беше привързала към Анн, и може би търсеше някакво подсъзнателно изкупление за това, като се държеше по-строго и по-критично, отколкото ако това момиче не й беше тъй скъпо. Разбира се, самата Анн нямаше представа колко я обича Марила. Понякога си мислеше тъжно, че на Марила е много трудно да се угоди, че тя не й съчувства, не я разбира. Но винаги се упрекваше за тази мисъл, като си спомняше какво дължи тя на Марила.

— Анн — изведнъж се обади Марила, — госпожица Стейси идва тука следобед, когато ти беше излязла с Дайана.

Анн се стресна и с въздишка се върна от другия свят, в който се беше унесла.

— Така ли? О, много съжалявам, че не бях у дома. Защо не ме повика, Марила. Ние с Дайана бяхме отишли само до Омагьосаната гора. Много е хубаво в гората сега. Всичките тия дребосъци — папратите, и копринените листа, и ягодките — са се прибрали да спят, сякаш някой ги е завил до пролетта под одеяло от листа. Аз мисля, че е била малка сива фея с шал от слънчева дъга, дошла на пръсти през последната лунна нощ, и ги е сложила да спят. Дайана още не е забравила как майка й се накарала, че си е представяла духове в Омагьосаната гора. Това много зле се е отразило на нейното въображение и го е потиснало. Госпожа Линд казва, че Мъртъл Бел е потиснато същество. Попитах Руби Гилис защо Мъртъл е потисната, и Руби каза, че е такава, защото нейният приятел се отказал от нея. Руби Гилис не мисли за нищо друго, освен за приятели, и колкото по-голяма става, толкова е по-лоша. Приятели е добре да имаш, където им е мястото, но не е добре да се занимаваш само с тях, нали? Дайана и аз сериозно мислим да си обещаем една на друга, че никога няма да се омъжим, ще останем мили стари моми и ще живеем винаги заедно. Обаче Дайана още не е съвсем решила, защото мисли, че може би ще е по-благородно да се омъжи за някой буен, лош, зъл млад мъж и да го превъзпита. Знаеш ли, Дайана и аз сега говорим много на сериозни теми. Ние чувстваме, че сме толкова по-големи от едно време, че не ни прилича да говорим за детински неща. Да си почти четиринайсетгодишна е толкова сериозно нещо, Марила. Госпожица Стейси ни заведе всичките нас, момичетата, долу на поточето миналата сряда и ни говори за това. Тя каза, че трябва да бъдем извънредно внимателни какви навици ще придобием и какви идеали ще си изградим на тази възраст, защото, когато станем на двайсет, характерът ни ще бъде оформен и ако основите не са устойчиви, ние никога не ще можем да изградим на тях нещо свястно. Дайана и аз разсъждавахме по този въпрос на връщане от училище. Чувствахме се крайно сериозни, Марила. И решихме, че ще се мъчим да бъдем извънредно внимателни и да си създадем почтени навици, и ще научим всичко, каквото можем, и да бъдем колкото е възможно по-разумни, та като станем двайсетгодишни, да сме се развили както трябва. То е направо ужасно да мислиш, че си двайсетгодишна, Марила. То подсказва, че си страшно стара и пораснала! Но защо е идвала госпожица Стейси тук следобед?