Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
В четвъртък момичетата отидоха на разходка с кола в парка, а вечерта госпожица Бари ги заведе на концерт в Музикалната академия, където щеше да пее прочута примадона. За Анн вечерта беше блестящо и възхитително изживяване.
— О, Марила, то не може да се опише! Аз бях толкова възбудена, че не можех дори да говоря. Само седях, унесена в мълчание. Мадам Селицки беше изключително красива и носеше сатенена рокля и брилянти. Но когато запя, аз не мислех вече за нищо друго. О, не мога да ти кажа как се чувствах. Но ми се струваше, че никога вече нямаше да е трудно да съм добра. Чувствах се така, както се чувствам, когато вдигам очи към звездите. Потекоха ми сълзи, но — о! — те бяха такива щастливи сълзи и така съжалявах, когато всичко свърши! И казах на госпожица Бари, че не ми е ясно как ще мога изобщо да се върна към обикновения живот. Тя отговори, че според нея, ако отидем на отсрещната страна на улицата и хапнем по един сладолед, то може да ми помогне. Това звучеше тъй прозаично, но за моя изненада открих, че е вярно. Сладоледът беше възхитителен, Марила, и беше така прекрасно и лекомислено да седиш там и да го ядеш в единадесет часа през нощта. Дайана каза, че й се струва да е родена за градски живот. Госпожица Бари ме попита за моето мнение, но аз отговорих, че ще трябва да си помисля много сериозно, преди да мога да отговоря. Затова го обмислих, след като си легнах. Това е най-доброто време човек да обмисля разни неща. И стигнах до заключението, Марила, че не съм родена за градски живот и много се радвам за това. Хубаво е да ядеш сладолед в блестящ ресторант в единадесет часа вечерта от време на време, ала редовно бих предпочела да съм в източната таванска стая, дълбоко заспала, но някак си да зная дори и насън, че вънка звездите греят и че вятърът духа в брястовете отвъд потока. Казах това на госпожица Бари на другата сутрин на закуска и тя се изсмя. Госпожица Бари общо взето се смееше на всичко, каквото казвах, дори когато казвах най-сериозните неща. Струва ми се, че това не ми харесваше, Марила, защото аз не се мъчех да бъда смешна. Но тя е изключително гостоприемна жена и ни гощаваше царски.
В петък настъпи времето за връщане у дома и господин Бари дойде да вземе момичетата.
— Е, надявам се, че сте прекарали добре — каза им на сбогуване госпожица Бари.
— О да, чудесно — отвърна Дайана.
— А ти, Анн, моето момиче?
— За мене беше радост всяка минутка от това време — отговори Анн, импулсивно прегърна старата жена през врата с двете си ръце и я целуна по сбръчканата буза. Дайана никога нямаше да посмее да направи такова нещо и бе поразена от свободното държане на Анн. Обаче госпожица Бари остана доволна и стоя на верандата и гледа кабриолета, докато той изчезна от погледа й. Тогава се върна с въздишка в голямата си къща. Видя й се много самотно без тези свежи млади същества. Госпожица Бари, ако се признаеше истината, беше много себична стара дама и никога не мислеше много-много за никого, освен за себе си. Тя ценеше хората само когато й бяха нужни или я забавляваха. Анн беше забавна за нея и поради това се ползваше от особеното благоволение на старицата. Но госпожица Бари съзнаваше, че Анн я привлича много по-малко с чудноватите си приказки, отколкото със свежото си въодушевление, чистите чувства, подкупващите малки похвати и хубавите си очи и устни.
— Аз мислех, че Марила Кътбърт е дърта глупачка, когато чух, че си е взела момиче от сиропиталище — каза си тя, — но май не е много сгрешила в края на краищата. Ако бях имала през цялото време в къщи дете като Анн, щях да бъда по-добра и по-щастлива жена.
На Анн и Дайана връщането се видя приятно, както и отиването — дори по-приятно, понеже ги радваше мисълта, че се прибират у дома. Слънцето залязваше, когато минаха през Белите пясъци и свърнаха в крайбрежния път. Отвъд ридовете на Авонлий се изрязваха тъмни на шафраненото небе. Зад тях месечината се издигаше от морето, което заблестя и се преобрази в нейната светлина. Всяко заливче по лъкатушещия път бе чудно набраздено. Вълните се разбиваха с меко плискане в скалите под тях и свежият въздух бе напоен с дъха на водорасли.