Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

— Какъв ще стане Гилбърт Блайт? — заинтересува се Марила, като видя Анн да отваря своя „Цезар“.

— Не ми се е случило да чуя какви са амбициите на Гилбърт Блайт… ако изобщо има някакви — рече с пренебрежение Анн.

Между Гилбърт и Анн сега имаше открито съперничество. Преди съперничеството беше доста едностранно, ала сега вече нямаше съмнение, че Гилбърт е толкова твърдо решил да бъде пръв в класа, колкото и Анн. Той беше съперник, достоен за нейните възможности. Другите членове на класа мълком признаваха тяхното превъзходство и дори не мечтаеха да се опитат да се състезават с тях.

След деня на езерото, когато тя бе отказала да приеме неговата молба за прошка, Гилбърт, освен в току-що споменатото съперничество, отказваше да прояви някакъв интерес към съществуването на Анн Шърли. Той приказваше и се шегуваше с другите момичета, разменяше с тях книги и ребуси, обсъждаше уроци и планове, понякога изпращаше една или друга от тях след молитвеното събрание или Клуба за дебати, но Анн Шърли за него просто не съществуваше, а Анн откри, че не е приятно да те отминават. Напразно уверяваше себе си с тръсване на глава, че това не я засяга. Дълбоко в своето опако женско сърчице тя съзнаваше, че я засяга и че ако й се предложеше отново тази възможност от Езерото на бляскавите води, щеше да отговори съвсем другояче. Неочаквано като че ли, за свое тайно изумление, тя разбра, че старото негодувание, което бе хранила против него, бе изчезнало — изчезнало, тъкмо когато имаше най-голяма нужда от подкрепящата му сила. Напразно си припомняше всяка подробност и чувство, изживяно при това паметно събитие и се мъчеше да възкреси стария си гняв. Този ден на езерото бе свидетел на последното му предсмъртно припламване. Анн си даде сметка, че е простила и забравила, без да го разбере. Но беше вече твърде късно.