В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
— Какво иска да каже с това? — попита Херман тихо Олд Файерхенд.
— Той е слабоумен, умопобъркан.
— Аха, пренос от индианските схващания!
— Да. Безумните из тези райони биват считани едва ли не за свети. Той е просветлен от Духа и във всички негови объркани слова за хората лежи някакъв по-дълбок смисъл. Виждате ли с каква любов е прикован погледът на тази майка към клетия човек?
— Той сега си почива — каза тя радушно. — По-късно, когато Духът се спусне отново над него, бихте могли да му поставите своите въпроси и той ще ви отговори на всичките… Санта Мадона! Какво е това?
В селището се надигна врява. Доловиха се крачки на тичащи хора и изпълнени със страх викове.
— Какво ли може да се е случило? — попита жената. — Да не би пак някое убийство? Човешкият живот сега вече нищичко не чини!
Виковете станаха по-ясни.
— Бягайте, бягайте! — крещеше пронизително някакъв глас. — Заключвайте вратите!
— Света Майко Божия! Сигурно пак някой побеснял вълк! Той ще е третият от късо време насам!
Двамата мъже пристъпиха до прозореца. Виковете идваха по-близо и по-близо.
— Койот, побеснял койот! Пазете се! Заключвайте вратите!
— Ние можем да бъдем спокойни — рече жената. — Моята врата е здрава. Горко на клетника, когото докопат зъбите на побеснелия!
Добрият прериен ловец винаги запазва присъствие на духа, дори между четирите стени на някоя стая. Едва чул за бесния вълк, Олд Файерхенд вече държеше пушката си готова за стрелба.
От прозореца погледът обхващаше едно малко площадче, на което от различни страни излизаха два пътя. Тъкмо в този момент отдясно се зададе в тръст един ездач. Той изглежда бе чул виковете, но не ги бе разбрал; безгрижно остави коня си да върви и погледна с любопитство вдигащите гълчава хора.
Когато го забеляза, съдържателката изкрещя.
— Боже помогни! Синът ми! Отвори припряно малкото прозорче.
— Хуанито! — извика. — Бесният вълк!… Бързо, бързо!
Ездачът изглежда все още не схващаше точно нещата, защото сложи ръка на ухото. Гюрултията отстрани и пронизителните крясъци на майка му способстваха да не разбере нито едното, нито другото. Внезапно обаче му стана ясно и без да е чул думите.
Отстрани приближаваше в бесен бяг голям сив койот. Влачеше по земята вкоравената от мръсотия, сплъстена опашка. Козината му бе крастава, очите хлътнали дълбоко в кухините, костите и ребрата като че се канеха да пробият кожата, а езикът се бе проточил от разпенената муцуна. Той тичаше право към ездача.
— Хуанито, бягай, бягай! В името на Бога и вси светии! — крещеше жената.
Едва сега той видя ужасния враг. Смушка коня с шпорите, който се изправи на задните крака, и измъкна револвера от джоба си. Може би вълкът щеше да го подмине, ала невъздържаното движение на ездач и кон привлякоха вниманието на побеснялото животно. То спря внезапно, отправи коварно горящите очи към младия мъж и се приготви за скок.
Застрашеният незабавно натисна спусъка, ала куршумът пропусна. Вълкът очевидно се стресна от изстрела. Той отскочи встрани, подви опашка и нададе грозно ръмжене. Ездачът се възползва от това миг да даде още два изстрела.
Първият беше пак несполучлив, а вторият само докосна козината на животното и, раздразнено, то се нагласи да поднови осуетения скок.
От улицата, по която бе дошъл вълкът, дотичаха две големи псета. Козината им беше раздърпана и изпохапана. Кървяха от няколко рани. Сигурно вече се бяха счепкали с вълка и загубили битката. Те пристигнаха тъкмо навреме и се нахвърлиха върху него в мига, в който той вече се канеше да се метне върху ездача.
Хуанито се възползва от случая и даде четвърти изстрел върху вълка, но и той не улучи. После насочи коня в галоп към къщата на майка си.
— Бързо, бързо! — извика изпълнената със страх жена от прозореца и се втурна да отвори вратата.
Беше догадила правилно — вълкът идваше по петите на ездача. Той беше прехапал крака на едното куче, а с друго щракване на челюстите бе направил и второто небоеспособно.
Хуанито скочи от седлото пред къщата, плесна коня да избяга и с един скок се шмугна през пътната врата. Втурна се в стаята и съдържателката го последва. Но в страха си и двамата забравиха вратата отворена.
— Спасен! Слава Богу! — провикна се Хуанито.
— Да, да бъде благословена Светата Дева! Ако ти не… Господи, мили Боже! Той е тук!
Очите на жената се бяха отправили към отворената врата където се появи вълкът. Той видя изплъзналия му се ездач и направи висок, дълъг скок към него.