Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— А ти къде отиваш, Ян? — попита Павел и се учуди защо приятелят му е толкова млад, след като бяха изминали толкова години.
— Как къде? Където и ти — в комисията.
— Но каква комисия? — опита се да съобрази Павел. Нали той бе извикан на друго място, но вече не си спомняше точно на къде.
И той изравни крачка с тази на Звейник и бодро продължи. И почувства, че още не е навършил двадесет и не е женен.
Влязоха в голямо служебно помещение, където зад няколко канцеларски маси седеше интелигенция — стари счетоводители с бради като на попове и с вратовръзки; инженери с вензели от преплетени чукчета на петлиците; възрастни дами, с вид на дворянки; машинописки с начервени устни и с поли над коленете. Щом влязоха със Звейник, почти маршируващи в крак, всички тези непознати, около тридесетина човека, се обърнаха към тях; някои се надигнаха от местата си, другите ги посрещаха с лек поклон; и всички извръщаха глави, проследявайки ги, и всички лица бяха изплашени, а този факт ласкаеше Павел и Ян.
Влязоха в друга стая и поздравиха членовете на комисията, после седнаха зад масата, покрита с червена покривка, върху която имаше доста папки.
— Пускайте! — разпореди се Венка, председателят.
Първа влезе леля Груша от цеха с пресите.
— Ти какво? — удиви се Венка. — Какво търсиш тук? Ние чистим апарата! Да не би да си влязла в него?
Всички се разсмяха.
— Не, но аз имам дъщеря — не се стъписа леля Груша. — Тя расте. Трябва да я уредя в детската градина.
— Добре, лельо Груша! — извика Павел. — Напиши молба, ще уредим нещата. А сега не ни пречи, ще прочистваме интелигенцията!
Протегна ръка към гарафата, за да пийне, но в нея нямаше вода. Тогава се обърна към съседа, за да му подаде другата, която се намираше на противоположния край на масата. Предадоха му я, но тя също бе празна.
А ужасно му се пиеше. Гърлото му бе пресъхнало.
— Вода! — помоли той. — Вода!
— Сега ще ви донесат — каза Хангард.
Русанов отвори очите си и видя лекарката, която седеше до леглото му.
— В шкафчето има компот — тихо произнесе Павел Николаевич. Тресеше го, а главата му тежеше.
— Ще ви налеем от компота — на тънките устни на Хангард се появи усмивка. Тя сама отвори шкафчето, извади буркан и чаша.
Навън се здрачаваше.
Павел Николаевич проследи как Хангард му налива, за да не би да сложи в компота и още нещо.
Възкиселият компот бе много приятен на вкус. Павел Николаевич, леко вдигнал глава от възглавницата, пресуши на един дъх чашата, която Хангард му поднесе.
— Днес ми бе зле — оплака се той.
— Не, вие понесохте всичко добре — не се съгласи Хангард. — Просто ви бяхме увеличили дозата.
Ново подозрение се загнезди в душата на Русанов.
— И всеки път ли ще я увеличавате?
— Не, оттук нататък вече всеки път ще бъде една и съща. Ще свикнете и ще ви олекне.
Но подутината си стоеше, както и преди, като жаба под челюстта.
— А върховният…? — започна той, но веднага млъкна.
Вече бъркаше онова, което бе преживял по време на бълнуването си, и действителността.
Глава 17
Исъккулският корен
Вера Корнилиевна се безпокоеше как Русанов ще понесе пълната доза и за това по няколко пъти на ден го навестяваше, а след работа се задържаше. Можеше и да не проверява толкова често, ако дежуреше Олимпиада Владиславовна, както бе по график, но нея я принудиха все пак да замине на курсовете за профсъюзни касиери и днес на нейно място дежуреше Тургун, а той гледаше на задълженията си през пръсти.
Русанов понесе инжекцията тежко, но в допустимите предели. След нея му дадоха приспивателно. Унесе се, но неспокойно се въртеше и стенеше. Всеки път, когато влизаше в стаята, Вера Корнилиевна премерваше пулса му. Той ту се гърчеше, ту отново изпъваше краката си. Зачервеното му лице се обливаше в пот. Без очилата, положил безпомощно глава на възглавницата, Русанов бе загубил началническия си вид. Оределите му бели коси, оцелели след оплешивяването, се бяха залепили върху темето.
Но всеки път, когато Вера Корнилиевна влизаше в мъжката стая, свършваше и други неща. Изписваха Подуев, който бе отговорник на стаята, и макар тази длъжност да не съществуваше официално, трябваше да я има. Станала от леглото на Русанов, Вера Корнилиевна се премести на съседното и обяви:
— Костоглотов, от днес назначаваме вас за отговорник.
Той лежеше върху одеялото облечен и четеше вестник (Хангард идваше вече втори път в стаята, а Костоглотов все четеше). Очаквайки винаги някаква изненада от негова страна, Вера Корнилиевна съпроводи думите си с усмивка, сякаш обяснявайки му, че и тя самата разбира нищожността на неписаната длъжност. Костоглотов вдигна от вестника очи и без да знае по какъв начин да изрази уважението си към лекарката, сви изпънатите си дълги крака. Върху лицето му бе изписана самата доброжелателност.