Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
Както и можеше да се очаква, Малфой се появи при къщурката на Хагрид с обичайната си злобна усмивчица.
— О, момчета, вижте го избраника! — обърна се той към Краб и Гойл, когато вече и Хари можеше да го чуе. — Дали ще ни даде автографи? Я да побързаме, че едва ли още дълго ще се застои наоколо — нали половината от участниците в турнири досега са намирали смъртта си… Колко време смяташ, че ще издържиш, Потър? Бас държа — не повече от десет минути на първото изпитание.
Краб и Гойл се разгрухтяха угоднически, но Малфой не можа да продължи, защото откъм задния двор се зададе Хагрид с люшкаща се кула от касетки, във всяка от които имаше по един доста едричък раконог огнемет. За ужас на класа Хагрид се зае да обяснява как огнеметите се изтребвали един друг поради натрупване на неизразходвана енергия и нормалният изход от това било всеки ученик да върже по един огнемет на каишка и да го поразходи. Единственото хубаво нещо в тази идея беше, че успя напълно да отвлече вниманието на Малфой от Хари.
— Да водя това нещо на разходка? — с отвращение повтори той, вперил поглед в касетките. — И къде точно се връзва каишката? Около жилото може би, или около огнеметника… А да не би около хобота?
— Ей тука през средата — каза Хагрид и им показа. — Ъъъ… я вий по-добре си сложете ръкавици от змейска кожа за по-сигурно, ха тъй… А ти, Хари, ела ми помогни за тоя големия…
Всъщност целта на Хагрид беше да разговаря с него, без да ги чуват другите, затова изчака всички да тръгнат на разходка със своите огнемети и се обърна към Хари със сериозен глас:
— Та значи… ще мериш сили в турнира, а, Хари? Избраник на училището…
— Един от избраниците — уточни Хари.
Черните като бръмбари очи на Хагрид гледаха някак тревожно изпод рунтавите му вежди.
— И нямаш представа кой може да го е направил, а?
— Значи вярваш, че не съм аз? — поиска да се увери Хари, едва прикривайки топлото чувство на благодарност, което го бе обзело.
— И таз добра! — изсумтя Хагрид. — Щом казваш, че не си, значи не си… Как да не ти вярвам? И Дъмбълдор ти вярва. К’во повече?
— Ще ми се да знам кой го е направил — въздъхна Хари.
Двамата се загледаха към поляната, по която се бе пръснал целият клас. Явно учениците едва се справяха. Огнеметите бяха стигнали почти метър на дължина и притежаваха голяма сила. Вече не бяха голи и безцветни — дебела сивкава лъскава броня обвиваше телата им. Приличаха на кръстоска между гигантски скорпиони и издължени омари, но без да личи къде са им главите и очите. Бяха станали направо неудържими.
— Кат’ че ли им е много драго, а? — радваше се Хагрид.
Хари предположи, че той има предвид огнеметите, защото на съучениците му едва ли им беше кой знае колко драго. Непрекъснато се чуваше оглушително бум!, някой от огнеметите избухваше и се изстрелваше на няколко метра напред, повличайки след себе си падналия по корем водач, който отчаяно се опитваше отново да стъпи на крака.
— Ех, не знам к’во да ти кажа, Хари… — въздъхна Хагрид и го погледна разтревожено. — Избраник на училището… ’Се на тебе ли да се случи…
Хари не отговори. Така си беше — все на него ще му се случи нещо… Почти същото бе казала и Хърмаяни, докато се разхождаха край езерото, и според нея тъкмо това беше причината Рон да не му говори.
Следващите няколко дни бяха едни от най-ужасните за Хари, откакто бе в „Хогуортс“. Така се беше чувствал само във втори курс, когато няколко месеца почти всички в училището го подозираха, че напада свои съученици. Но тогава Рон беше до него. Хари знаеше, че би понесъл по-лесно всичко, ако успееше да си върне приятелството му. Нямаше обаче да го гони и да го моли да си поговорят, щом самият Рон не искаше.
И Хари се чувстваше самотен сред заливащата го отвсякъде неприязън. Разбираше какво изпитват хафълпафци, макар и да не му беше приятно отношението им. Те трябваше да подкрепят своя представител. От слидеринци не можеше да очаква друго, освен злобно заяждане. Всички от дома го мразеха, защото благодарение на него „Грифиндор“ няколко пъти ги беше побеждавал на мачовете по куидич и за Купата на домовете. Надяваше се, че поне учениците от „Рейвънклоу“ ще подкрепят от сърце и него, както Седрик. И тази надежда се стопи — повечето от „Рейвънклоу“ мислеха, че е измамил бокала да приеме името му, за да си спечели още по-голяма слава.
А и наистина на Седрик много повече му прилягаше да бъде избраник, отколкото на Хари. Изключително красив, с прав нос, тъмна коса и сиви очи, той събираше не по-малко овации тези дни от самия Виктор Крум. Веднъж по време на обяд Хари забеляза как същите шестокурснички, които трепетно бяха чакали Крум за автограф, молят Седрик да се подпише върху чантите им.