Хари Потър и огненият бокал

— Не съм аз — повтаряше той непрекъснато. — Дори не знам как е станало…

Никой не го слушаше, така че спокойно можеше и да не си хаби думите да им отговаря.

— Уморен съм — успя най-сетне да ги надвика след около половин час. — Сериозно ти казвам, Джордж, отивам да спя.

Най-много от всичко искаше да намери Рон и Хърмаяни, да открие капчица здрав разум, но никой от двамата не беше в общата стая. Повтаряйки, че отива да си легне, той едва не смачка дребничките братя Крийви, които го причакваха до най-долното стъпало. В края на краищата Хари успя да се отърве от всички и се добра до спалнята по възможно най-бързия начин.

За свое голямо облекчение в празното помещение завари Рон, който лежеше на леглото си, все още облечен, и вдигна поглед едва когато Хари тракна вратата след себе си.

— Къде беше? — попита Хари.

— А, здрасти! — каза Рон.

Той се усмихна, но това беше странна, принудена усмивка. Хари изведнъж се усети, че на гърба му още е яркочервеното знаме на „Грифиндор“, с което Лий го бе заметнал. Побърза да го махне, но то бе вързано с много здрав възел на врата му. Рон лежеше, без да помръдва, наблюдавайки неговите усилия да развърже възела.

— Е… — проговори той, когато Хари най-сетне успя да смъкне знамето и го запрати в един ъгъл. — Моите поздравления!

— Какво искаш да кажеш с това „поздравления“? — попита Хари, без да отмества поглед от приятеля си.

Определено имаше нещо необичайно в начина, по който Рон се усмихваше — приличаше повече на гримаса.

— Е, как, никой друг не успя да премине кръга на възрастта! — рече той. — Дори Фред и Джордж. Какво използва? Мантията невидимка ли?

— И мантията невидимка не би могла да ме пренесе през линията — бавно отговори Хари.

— О, да бе! — каза Рон. — Сигурно щеше да ми кажеш, ако си взел мантията… защото бихме могли и двамата да се скрием под нея. Значи си намерил друг начин, а?

— Чуй ме — започна Хари, — аз не съм пускал името си в бокала. Някой друг трябва да го е направил.

Рон повдигна вежди.

— На кой му е притрябвало това?

— Знам ли… — рече Хари.

Стори му се, че е прекалено театрално да произнесе думите „който иска да ме убие“.

Веждите на Рон се извиха толкова нагоре, че почти се скриха в косата му.

— Е, няма нищо, нали знаеш, на мен поне можеш да кажеш истината — подкани го той. — Щом не искаш никой друг да разбере, няма проблеми, но не ми е ясно защо си правиш труда да лъжеш, след като не те наказват за това, нали? Приятелката на Дебелата дама, онази Вайълет, ни разказа, че Дъмбълдор ти е позволил да участваш. Хиляда галеона награда, а? Пък и ще отървеш изпитите в края на годината.