Хари Потър и огненият бокал

— Добро утро! — поздрави тя първа, стиснала няколко препечени филийки в салфетка. — За теб са. Хайде да се поразходим.

— Добра идея! — прие Хари с облекчение.

Слязоха долу, бързо прекосиха входната зала, без изобщо да поглеждат към Голямата зала, и не след дълго вече крачеха по поляната към езерото, в чиито води се очертаваше тъмната сянка на закотвения там кораб на „Дурмщранг“. Продължиха да вървят в мразовитата сутрин, дъвчейки хляба, и Хари разказа на Хърмаяни какво точно се бе случило, откакто бе напуснал масата на „Грифиндор“ предишната вечер. За негово щастие момичето го изслуша, без да задава въпроси.

— Разбира се, аз знаех, че не си го пуснал ти — каза Хърмаяни, като чу каква сцена се бе разиграла в стаята до Голямата зала. — Да се беше видял отнякъде, когато Дъмбълдор обяви името ти! Въпросът е обаче кой все пак го е пуснал там. Защото Муди е прав. Не мисля, че това е работа на ученик. Никой от нас не би могъл да измами бокала или да премине през…

— Да си виждала Рон? — прекъсна я Хари.

Хърмаяни запримига.

— Амии… той… беше на закуска — рече тя.

— Още ли мисли, че аз съм го направил?

— Е… не, едва ли… не съвсем — смутено отвърна тя.

— Какво трябва да означава това не съвсем?

— Не ти ли е ясно, Хари? — не се стърпя Хърмаяни. — Той ти завижда!

— Завижда ли? — не повярва на ушите си Хари. — За какво ми завижда? Да не иска той да стане за посмешище пред цялото училище, а?

— Помисли, Хари — търпеливо започна Хърмаяни, — вниманието на всички винаги е било насочено само към теб, не можеш да го отречеш. Знам, че вината не е твоя — побърза да добави тя, за да изпревари възражението му. — Знам, че не искаш да е така, но… ъъъ… Рон винаги е трябвало да се мери с всичките си братя вкъщи, а ти си му най-добрият приятел, при това толкова прочут… Той винаги остава встрани, когато хората гледат теб, и се примирява с това, не се оплаква, но този път, предполагам, му е дошло твърде много…

— Страхотно! — рече Хари с горчивина. — Направо страхотно! Предай му от мен, че съм готов да се разменим, когато пожелае. С най-голяма удоволствие! Нека всички да зяпат него в челото, където и да иде…

— Нищо няма да му казвам! — отсече Хърмаяни. — Ти му го кажи, само така ще се оправят нещата.

— Нямам намерение да тичам след него и да се опитвам да го накарам да порасне — викна Хари и от близкото дърво излетяха няколко подплашени сови. — Може и да повярва, че не ми е до веселба, като ми счупят врата или нещо…

— Това не е смешно — кротко го прекъсна Хърмаяни. — Въобще не е смешно. — По лицето й пролича тревога. — Хари, мислех си… знаеш какво трябва да направим веднага щом се върнем в замъка, нали?

— Да, ще дам на Рон добър урок с един ритник по…

— Пиши на Сириус. Той трябва да научи какво се е случило. Нали ти каза да му съобщаваш за всичко, което става в „Хогуортс“… Като че ли е предчувствал, че ще се случи нещо подобно… Взела съм пергамент и перо…