Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Защо бе, Лиско? Безстрашието ти не бе проявено срещу куче, а срещу питон…
— Как не!
— Слушай какво ти казват!… Когато улови куче, ти всъщност улови питон. Викторе! Така ли е?
— Така е — отвърна операторът, започнал отново да снима.
— Така ли е, приятели? — обърна се режисьорът и към останалите.
— Точно така! — извикаха всички.
Щастливият оператор се въртеше на всички страни и снимаше ли, снимаше: героите, гората, полянката, облаците, всичко влезе в лентата, дори Чими, който се появи отново да ругае.
В ранните следобедни часове представителите на телевизията си заминаха. На полянката отново настъпи тишина. Мокси се прозя. Димби и Домби поседнаха на тревата.
В клоните пееха всички птици, целият певчески състав на гората; полъхна ветрец, натежал от аромати. Димби огледа небето и реши, че няма да вали. Когато нямаше какво да прави, Димби оглеждаше небето и се питаше ще вали ли, или няма да вали, винаги си отговаряше, че няма да вали, но понякога валеше и какво от това?
Домби помириса въздуха. Стори му се, че ветрецът ухае на диви ягоди. В такива моменти Домби се обръщаше насам-натам и търсеше диви ягоди, макар че никога не намираше, но беше чувал, че някои намират по други места и по друго време.
— Хайде! — каза най-после Лиско и се изправи.
— Какво? — настръхна Мокси.
— Към реката!
— Така може — съгласи се магарето и престана да пасе.
Тръгнаха, нали знаете как? Един след друг. Когато минаваха
край Отвесните Скали, някой забеляза:
— Обзалагам се, че Хектор се е скрил в дупката.
— Нищо подобно! — извика някой от дупката.
— Сигурно ще живее там — предположи Димби.
— Да си живее — рече Лиско. — Всеки има право да живее.
— Не знам — забеляза Домби, като се отдалечиха, — но нещо ми подсказва, че занапред ще наричам това куче Питон, а не Хектор.
В ранните следобедни часове пъстървите и кленовете на Резедавия вир подскачаха, обхванати от дяволско опиянение. Четиримата стояха и ги наблюдаваха. Доставяше им голямо удоволствие.
— Ех! — извика внезапно Мокси. — Видя ли как подскочи Пъструшка.
— Видях — отвърна Лиско. — Всеки е свободен да си подскача.
— И да си повтаря глупостите, които му хрумват! — рече Димби, който вече се събличаше.
Лиско се усмихна и скочи в реката. След него скочи и Мокси. Както винаги на трето място се класира Димби. Заплуваха.
— Хубаво, нали! — извика Лиско.
— Хубаво е! — потвърди Димби.
— Мокси, какво ще кажеш?
— Не е лошо! — съгласи се Мокси.
Домби развързваше връзката на лявата обувка. Той си мислеше, че трябва да направи нещо с тия връзки, но кога?… От приключения не му оставаше време. Най-после обувката падна на тревата. Домби погледна дясната, погледна водата и скочи с една неизута обувка в нея.
Лиско пое въздух и се гмурна към дълбочините. Премина през ятото на кленовете и слезе до любимия камък на пъстървите. Сгушена в подножието му, лежеше най-ленивата от всички пъстърви, Дебелата Кротушка. Лисичето я погали и си помисли, че светът е красив както отгоре, така и отдолу.
— Всичко му е красиво на този Свят! — изрече гласно Лиско на повърхността, докато поемаше въздух.
През капките на очите му небето се раздробяваше на кристали, а дърветата разцъфваха със златни и сребърни цветове.
ПРИВИДЕНИЕТО
Домби седна да си почине. Той събу сандала си, издуха пясъка от него, обу се и въздъхна. Всичко правеше трудно, не можеше да се навежда добре, беше пълно дете.
— Чимииии!
И този път никой, мълчание.
— Обади се, Чими! — провикна се отново Домби. — Знам, че се потайваш. От половин час викам и съм сигурен, че чуваш, но мълчиш, защото си проклетник!… — Домби се изправи. — Но вече няма да те викам, да видим какво ще правиш!…
— Добре де, какво има? — изскочи отнякъде Чими. — Защо викаш?
Домби си отдъхна и се отпусна повторно на дънера — най-после.
— Едно име не можеш да запомниш! — извряка Чими. — Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
— Не мога — призна си Домби, — но си нямаш представа колко много ми трябваш.
— Така ли? … Че кой си ти?
— Знаеш ме, знаеш ме… Някога те спасявахме.
— Не мога да помня всички, които са ме спасявали.
— Домби… Приятел на Димби.
— Него пък хич не го.
— Той е по-слабичък, а аз, кой знае защо, приличам на пълен. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.
— Не.
— Беше паднал в един варел.
— Е?
— През дупката… Искал си да видиш какво има вътре.
— Е?
— И си паднал.
— И?
— И те извадихме. Напълнихме варела с вода и ти изскочи…
— Е?
— Спасихме те.