Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
И изведнъж тя забеляза някакво движение вдясно. Приведе се още и разпали калай.
Келсайър стоеше на един покрив през три къщи от нея, едва осветен от разсеяната светлина. Изглежда, не я бе забелязал. Наблюдаваше Цитаделата, но бе твърде далече, за да разгадае изражението му.
Вин го следеше с изпълнен с подозрение поглед. Беше се престорил на безразличен за запознанството й с Елънд, но може би бе по-разтревожен, отколкото показваше. Внезапно пробудилият се в нея страх я накара да се напрегне.
„Дали не е дошъл да убие Елънд?“
Убийството на висш наследник на могъща Къща със сигурност би предизвикало нарастване на напрежението сред благородниците.
Чакаше обезпокоена да види какво ще последва. По някое време Келсайър се изправи и се Оттласна от покрива.
Вин хвърли бронзовата пръчка зад себе си — инак щеше да я издаде — и се понесе след него. Желязото прихващаше синкави линии, местещи се в далечината, и тя ускори темпо, прехвърляше по няколко улици, като се Оттласкваше от металните порти.
Келсайър се движеше към центъра. Вин смръщи вежди. Каква ли беше целта му? Натам бе Цитаделата Ерикелер, чийто притежател бе един от едрите доставчици на оръжие. Може би Келсайър възнамеряваше да наруши по някакъв начин доставките, с което да даде предимство на Къща Реноа?
Стъпи на поредния покрив и потърси с поглед Келсайър. Отново се бе изгубил в мрака. „Пак ускори темпо…“
На рамото й падна ръка.
Вин ахна, извъртя се и разпали пютриум.
Келсайър я разглеждаше с вдигнати вежди.
— Би трябвало сега да сте в леглото, млада госпожице.
Вин погледна встрани, към синкавата метална линия.
— Но…
— Там е кесията ми — отвърна усмихнато Келсайър. — Умелият крадец отмъква не само чуждите пари, но и чуждите номера. Започнах да внимавам повече, откакто ме проследи миналата седмица — но отначало си помислих, че си някой Мъглороден Венчър.
— Те имат ли си?
— Сигурен съм, че имат — отвърна Келсайър. — Повечето от Големите къщи разполагат със свой Мъглороден — но твоят приятел Елънд не е от тях. Той не е дори Мъглив.
— Откъде знаеш? Може да се прикрива.
Келсайър поклати глава.
— Едва не загина при едно нападение преди няколко години. Ако притежаваше някакви способности, сигурно щеше да ги прояви тогава.
Вин кимна, все още свела глава, за да не среща погледа му.
Той въздъхна, приседна на скосения покрив и преметна крак от другата страна на билото.
— Сядай.
Вин се настани срещу него. Над тях мъглите продължаваха да се кълбят и започваше да ръми — нещо съвсем обичайно за тукашните нощи.
— Вин, не мога да ти позволя да ме следиш непрестанно — заговори Келсайър. — Забрави ли нашия разговор за доверието?
— Ако наистина ми вярваш, щеше да ми кажеш къде отиваш.
— Не е задължително — възрази Келсайър. — Може би не искам другите да се безпокоят за мен.
— Всичко, което правиш, е твърде опасно — укори го тя. — Едва ли ще се безпокоим повече, ако сме в течение на подробностите.
— Някои задачи са по-опасни от други — рече тихо Келсайър.
Вин млъкна и погледна в посоката, в която го бе видяла да се насочва. Към центъра на града.
Към Кредик Шау, Хълма на хилядите кули. Дворецът на лорд Владетеля.
— Отиваш да се срещнеш с лорд Владетеля! — прошепна тя.
— Да се „срещна“ е твърде силна дума — поправи я той. — Отивам в двореца, но искрено се надявам да не се виждам с лорд Владетеля. Все още не съм готов за него. Независимо от това ти самата още сега се отправяш към работилницата на Клъбс.
Вин кимна.
Келсайър се намръщи.
— Смяташ да ме проследиш, нали?
Вин помисли малко, после кимна пак.
— Защо?
— Защото искам да ти помогна. Досега ролята ми се изчерпва с посещението на бала. Но аз съм Мъглородна — ти самият ме обучи. Не смятам да си седя и да гледам как хората се хранят или танцуват, докато всички останали се занимават с опасни дела.
— Това, което ще правиш на баловете, е много важно.
Вин кимна и сведе поглед. Щеше да го остави да се отдалечи и после да го последва. И причината за това донякъде бе, че беше започнала да се чувства част от неговата група. Да смята другите за приятели, каквито никога досега не бе имала. Искаше да допринася с нещо за това, което вършеха, да помага.
Но същевременно един глас дълбоко в нея й шепнеше, че Келсайър не й казва всичко. Може би й вярваше, може би не. Но несъмнено имаше свои тайни. Единайсетият метал и лорд Владетеля бяха част от тези тайни.
Келсайър улови погледа й и вероятно разгада намерението й да го последва, защото въздъхна.