Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин кимна, все още смаяна.
— Истинско прахосничество.
Келсайър сви рамене.
— Атиумът е ценен само в аломантията. Ако не го прилагаме, няма да струва нищо. Разбира се, колкото повече го използваме, толкова по-рядък става. Интересна взаимовръзка — ето ти тема за разговор с Хам. Той обича да разсъждава по въпроса за атиума и икономиката. По-важното е, че всеки Мъглороден, срещу когото се изправяш, вероятно ще притежава атиум. Ала едва ли ще бърза да го използва. Освен това няма да го е погълнал — атиумът е крехък и бързо се разгражда от стомашните сокове. Така че ще трябва да балансираш между нуждата и ефективността. Ако сметнеш, че противникът ти използва атиум, най-добре веднага да погълнеш своя — но внимавай да не те примами да го направиш, преди да го е направил той.
Вин кимна.
— Това значи ли, че ще ме вземеш с теб тази нощ?
— Да. И вероятно ще съжалявам — въздъхна Келсайър. — Но не виждам как да те накарам да останеш — освен ако не те вържа, разбира се. Само че, Вин, нека те предупредя. Може да е опасно. Прекалено опасно. Не смятам да се срещам с лорд Владетеля, но наистина искам да се промъкна в неговата крепост. Мисля, че зная къде да намеря ключа за неговия разгром.
Вин се усмихна и пристъпи към Келсайър, който й бе дал знак да го доближи. Той бръкна в кесията си, извади стъкленица и й я подаде. Беше обичайната аломантична стъкленица, само дето течността вътре съдържаше една-единствена капка метал. Атиумното топче бе няколко пъти по-голямо от това, което й бе дал преди малко.
— Не го използвай, освен ако не се налага — предупреди я Келсайър. — Трябват ли ти и други метали?
Вин кимна.
— Изгорих повечето от запасите си, за да те настигна.
Келсайър й подаде друга стъкленица и каза:
— Но първо ще идем да намерим кесията ми.
14.
Понякога се питам дали не губя разсъдъка си.
Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.
И в двата случая нерядко ме спохождат сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?
Заваля малко след като откриха кесията. Не валеше силно, не и достатъчно, за да прогони мъглата. Вин потрепери, нахлузи качулката и приклекна на покрива зад Келсайър. Той не обръщаше особено внимание на времето, тя също. Нищо нямаше да й стане от малко дъжд — вероятно той дори щеше да им помогне, да ги скрие на последната отсечка.
Пред тях се издигаше Кредик Шау. Островърхите кули и бойници бяха като черни нокти в нощта. Бяха различни на широчина — едни достатъчно големи да поберат стълбища и просторни стаи, други само тънки метални пръчки в небето. Разнообразието придаваше на комплекса странен асиметричен изглед.
Забулените в мъгла и влага кули и бойници наподобяваха потъмнели от сажди кости на оглозган труп. Докато ги разглеждаше, Вин почувства някаква неясна угнетеност… сякаш самата близост до тях бе достатъчна да прогони всяка надежда.
— Целта ни е тунелът под най-далечната кула вдясно — обясни Келсайър, сипещият се дъжд почти заглушаваше думите му. — Ще търсим едно помещение в средата на тунела.
— Какво има вътре?
— Не зная — отвърна Келсайър. — Тъкмо това трябва да разберем. Веднъж на три дни — а днес е точно такъв ден — лорд Владетеля посещава тази стая. Стои вътре три часа после си тръгва. Това ми е вторият опит да се добера до стаята. Първият беше преди три години.
— Ах, онази операция — сети се Вин. — При която…
— Ме заловиха. Да. По онова време смятахме, че лорд Владетеля държи в стаята богатствата си. Сега вече не мисля така, но съм заинтригуван. Странно е защо слиза долу редовно. Вин, в онази стая има нещо. Нещо важно. Може би там се крие тайната за неговото безсмъртие и сила.
— Какво ни интересува това? — попита тя. — Нали разполагаш с Единайсетия метал, с който можеш да го победиш?
Келсайър сбърчи вежди. Вин очакваше отговор на въпроса си, но май нямаше да получи.
— Последния път не можах да я стигна, Вин — каза той. — Бяхме съвсем близо, но слязохме дотам прекалено лесно. Когато наближихме, отвън вече ни очакваха инквизитори. Чакаха точно нас.
— Някой им е казал, че идвате?
Келсайър кимна.
— Подготвяхме операцията от месеци. Бяхме уверени в успеха и смятахме риска за оправдан. Двамата с Мейр бяхме най-добрите — операцията трябваше да протече безупречно. — Келсайър млъкна и я погледна. — Тази вечер не съм планирал нищо. Просто ще влезем, ще се справим безшумно с всеки, който се опита да ни попречи, после ще проникнем в онази стая.