Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин стоеше, обкръжена от смърт. От вкочанените й пръсти се посипаха кървави монети. С другата си ръка продължаваше да стиска кинжала — макар и само за да успокои треперенето си.
Келсайър сложи ръка на рамото й и тя подскочи.
— Това бяха лоши хора, Вин — каза той. — Всеки скаа дълбоко в сърцето си знае, че най-голямото престъпление е да браниш с оръжие Последната империя.
Вин кимна вцепенено. Не се чувстваше добре. Може би заради убийствата, или защото вече беше вътре в двореца, но бе готова да се закълне, че усеща почти физически могъществото на лорд Владетеля. Нещо непрестанно Притискаше съзнанието й, караше я да се чувства угнетена въпреки разпалената мед.
— Хайде. Нямаме време — подкани я Келсайър и прескочи труповете. Вин го последва навъсено.
„Аз го накарах да ме доведе — помисли си. — Исках да се бия, също като него. Ще трябва да свикна с това“.
Влязоха във втори коридор и Келсайър подскочи и се стрелна напред. Вин направи същото. Запрехвърчаха от врата до врата, като използваха металните предмети за котви, с които да се Притеглят.
Подминаха няколко странични коридора. Въздухът свистеше в ушите им. Двама войници се появиха недалеч пред тях. Келсайър повали единия с ритник, превъртя се във въздуха и забоде кинжал в шията на другия. И двамата паднаха.
„Никакъв метал — отбеляза мислено Вин, докато се спускаше на земята. — Никой от стражниците в двореца не носи метални предмети“. Наричаха ги Мътните убийци. Войници, обучени да се бият с аломанти.
Келсайър свърна в един страничен коридор и Вин ускори бяг, за да не изостава. Разпали пютриум и се ядоса, че не може да движи краката си още по-бързо. Внезапно Келсайър спря и Вин го настигна. Вдясно имаше отворена сводеста врата и през нея нахлуваше много по-ярка светлина, отколкото на блещукащите коридори и фенери. Вин приглуши пламъка на калая и последва Келсайър през вратата.
Шест мангала осветяваха с трепкащи пламъци просторно помещение. За разлика от аскетичните коридори, тази стая бе украсена с инкрустирани със сребро стенописи, изобразяващи лорд Владетеля. Приличаха на витражите, който Вин бе разглеждала на бала, само дето не бяха тъй абстрактни. Имаше планина. Голяма пещера. И кладенец от светлина.
И нещо много черно.
Келсайър продължи навътре. Вин се огледа. В средата на стаята, под високия купол над тавана, имаше… как да го определи? — постройка в постройката. Изрисувана с орнаменти, с резбован камък и преплитащи се мотиви, пред тях се издигаше ниска крипта. Иначе пустото помещение навяваше някакво странно, тържествено чувство.
Келсайър зашляпа с боси крака по гладкия черен мрамор. Вин го последва изплашена и приведена — помещението изглеждаше празно, но сигурно имаше стражи. Келсайър доближи дъбовата врата на криптата, чиято повърхност бе изписана с непознати за Вин знаци, пресегна се и я отвори.
Вътре стоеше Стоманен инквизитор. Съществото се усмихна и устните му се разтвориха в зловеща гримаса под двата шипа, забити през очите му.
— Бягай, Вин! — извика Келсайър.
В същия миг инквизиторът се хвърли напред и го сграбчи за шията.
Вин замръзна. С крайчеца на окото си забеляза още двама инквизитори с черни раса да влизат през една странична арка. Високи, слаби, гологлави, те също имаха стоманени шипове в очите и татуировки на Министерството около тях.
Инквизиторът вдигна Келсайър във въздуха и обяви със стържещ глас:
— Келсайър, Оцелелият от Хатсин. — Обърна се към Вин. — И… ти. Търсех те. Ще помогна на този тип да умре бързо, ако ми кажеш кой е благородникът, от чиито чресла си се пръкнала на този свят, мелезче.
Келсайър се закашля, мъчеше се да си поеме въздух, докато се бореше с вкопчените във врата му пръсти. Инквизиторът го погледна със стоманените си очи. Келсайър се закашля отново, сякаш се мъчеше да каже нещо, и завладян от любопитство, инквизиторът го доближи до себе си.
Ръката на Келсайър се стрелна и стъкленият кинжал се заби в шията на инквизитора. Докато мъжът с черно расо се олюляваше, Келсайър стовари ръба на дланта си върху предмишницата му и костта се строши с хрущене. Инквизиторът го изпусна и Келсайър рухна на мраморния под, споходен от нов мъчителен пристъп на кашлица.
Пое си дъх на болезнени пресекулки и изгледа ядосано Вин.
— Казах да бягаш! — изхриптя и й подхвърли нещо.
Вин се протегна да улови подхвърлената кесия, но тя изведнъж подскочи и литна стремително към нея. Вин с изненада осъзна, че Келсайър не й хвърля кесията, а я мята по нея.