Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Време ли е да си вървим?
— Моментът е удобен да се оттеглим, стига да искате — отвърна той и вдигна поглед към балкона. — Мога ли да попитам какво правехте там, господарке?
— Исках да разгледам прозорците по-добре — отвърна тя. — Но горе разговарях с един човек. Отначало ми се стори заинтригуван от мен, но после осъзнах, че не е така. Няма значение — едва ли е толкова важен, че Келсайър да настоява за името му.
— С кого по-точно говорихте? — попита Сейзед.
— С онзи, в ъгъла на балкона.
— Той от приятелите на лорд Венчър ли е?
— Ако сред тях има човек на име Елънд.
Сейзед видимо пребледня.
— Разговаряли сте с лорд Елънд Венчър?
— Хъм… да.
— О, боже! — възкликна Сейзед. — Толкова по въпроса за контролираната анонимност.
— Венчър? — повтори Вин и се намръщи. — Като Цитаделата Венчър?
— Наследникът на Къщата и титлата — потвърди Сейзед.
— Хъм — повтори Вин и осъзна, че може би трябва да е малко по-изплашена. — Държеше се безцеремонно — но по приятен начин.
— Не бива да обсъждаме този въпрос тук — посочи Сейзед. — Вие сте далеч под неговото положение. Хайде, елате да си вървим. Май сгреших, като ви оставих…
И тръгна, като продължаваше да си мърмори. Вин го последва. Докато прекосяваха залата, разпали още малко калай и погледна крадешком към балкона горе.
Младежът държеше с една ръка разтворената книга, но тя бе готова да се закълне, че гледа към нея. Вин се усмихна и се остави на Сейзед да я отведе при каретата.
13.
Зная, че не биваше да позволявам на един обикновен носач да ми нарушава душевното равновесие. Но пък той е от Терис, откъдето произхождат множество пророчества. Ако някой наистина може да разбулва измами, няма ли да е точно той?
Независимо от това продължих по пътя си натам, където според писанията ме очакваше моята предопределена съдба — крачех и усещах втренчения в гърба ми поглед на Рашек. Завижда ми. Подиграва ми се. Мрази ме.
Вин седеше кръстосала под себе си крака в едно от най-хубавите кресла на лорд Реноа. Беше толкова приятно да се отърве от тежката рокля и да нахлузи обичайните риза и клин.
Но от друга страна, тихото недоволство на Сейзед я караше да се присвива. Той стоеше мълчаливо в другия край на стаята и Вин подсъзнателно усещаше, че е сбъркала нещо. Сейзед я беше разпитал подробно за разговора с лорд Елънд. Проведе разпита почтително, но същевременно настойчиво.
Според нея терисецът се притесняваше излишно за размяната на реплики с благородника. Не бяха разговаряли за нищо сериозно, а и самият Елънд не изглеждаше кой знае колко внушителен за лорд от Голяма къща.
Макар че в него имаше нещо странно — нещо, което Вин бе пропуснала да сподели със Сейзед. В компанията му тя се чувстваше някак… уютно. Докато си припомняше отново случката, осъзна, че през цялото онова време не се бе чувствала като лейди Валет. Не беше и Вин, защото тази част от нея — стеснителната помощница на опитни бандити — бе почти толкова лъжлива, колкото и Валет.
Не, тя просто бе такава, каквато си беше. Странно преживяване наистина. Беше се чувствала по същия начин с Келсайър и другите, но в значително по-ограничена степен. Как Елънд бе успял да пробуди в нея истинската й природа?
„Дали пък не е използвал върху мен аломантия?“ — помисли си тя стреснато. Елънд беше висш благородник, не бе изключено да е и Усмирител. Може би зад разговора им се криеше повече, отколкото си мислеше тя.
Намръщи се озадачено. По време на разговора бе разпалила мед, следователно не би могъл да й въздейства емоционално. Но по някакъв начин той бе успял да приспи бдителността й. Припомни си отново разговора, замислена за това колко необяснимо спокойна се бе чувствала. Да, нямаше съмнение, че се е държала твърде безгрижно.
„Следващия път ще съм по-внимателна“.
Беше сигурна, че ще се срещнат отново.
Влезе един слуга и зашепна нещо на Сейзед. Бързо разпалване на калай й позволи да подслуша разговора — Келсайър най-сетне беше пристигнал.
— Съобщете на лорд Реноа — рече Сейзед и облеченият в бели дрехи слуга кимна и забързано излезе. — Останалите също могат да си вървят — нареди Сейзед и другите слуги се раздвижиха. Досега бяха стърчали неподвижно, изплашени от поведението на Сейзед.
Келсайър и лорд Реноа се появиха заедно, разговаряха тихо. Както винаги Реноа носеше скъп костюм в западняшки стил и се държеше уверено. Дори след като бе прекарала цяла вечер сред аристокрацията, Вин пак бе изненадана от благородната му осанка.