Светлина в мрака

Рецитирането на стихове, в които се говори за любовта към някоя дама беше мода, която неотдавна бе пристигнала от дворците в Акуатейн. Рицарят избираше една лейди и й посвещаваше своите песни, въздишаше по нея, носеше това, което тя му бе подарила като талисман по време на битките. Казваха, че съпругата на Хенри, Елиънор, поощрявала трубадурите, тъй като обичала поезията.

Тези шаблонни стихове не значеха нищо. Бяха просто едно излияние на привързаността на младия мъж към младата жена. Никълъс никога не би се направил на глупак заради една жена; Уилям трябваше да изпитва гордост и да се забавлява от начина, по който той възхваляваше Сора.

Тези нещастни стихчета не значеха нищо. Щом като Уилям искаше да запази Сора единствено за себе си, той не трябваше да изпада в ярост. Ако станеше и треснеше Никълъс по главата, нещо, което наистина му се искаше да направи, гостите му щяха да се смеят до припадък, а после цял живот щяха да го подиграват.

Тези стихчета — клишета — не значеха нищо: тогава защо се страхуваше да се обърне и да погледне Сора? Защото се опасяваше, че ще види грейналото й от удоволствие лице.

— Опишете в стихове лейди Джейн, моля.

Липсата на интерес в гласа на любимата му облекчи страданието му. Той не звучеше възторжено, а по-скоро разсеяно. Уилям се обърна към Сора и я погледна. Видя, че оръженосецът на лорд Питър се беше навел към нея и тя му нареждаше нещо шеннешком, после тя хвана ръката на Уилям и я дръпна.

— Кажете стихове и за лейди Джейн, моля.

Сора имаше едно предимство пред присъстващите гости, помисли си той. Тя не можеше да види строгия поглед на Джейн. Тя беше слушала Никълъс, докато накрая досадата бе победила добрите й маниери и бе насочила вниманието си към слугите, на които даваше тихо дискретни нареждания.

— Лейди Джейн? — попита рязко Уилям, а очите му търсеха жената, която беше седнала по-надолу на същата маса. — Защо? Да не би да е била груба към теб?

— Не. Тя е от този тип жени, които искат да направят нещо добро за мен, но не знаят как.

— Никога не е казвала, че иска да направи нещо подобно — каза Уилям раздразнено. Той говореше със стиснати зъби, ядосан от смешната страст, която лъхаше от стиховете на Никълъс, и за която го беше вдъхновила неговата невеста. Но накрая успя да се овладее и продължи: — Тя никога не си позволява да действа, ако не е абсолютно сигурна в ситуацията.

— Ти не я харесваш — забеляза Сора.

— Не, не е това. Тя е малко по-възрастна от мен, но това е достатъчно, за да помни времето, когато управляваше добрият крал Хенри, и тя никога не ми позволи да го забравя. Всичко, за което тя бленува, е запазването на мира, така че да може да заздрави своите позиции в двореца — каза той и стисна здраво чашата си, докато Никълъс продължаваше да дава воля на фантазията си.

— И все пак мисля, че не я харесваш — каза несигурно тя, погрешно изтълкувала неговия гняв.

— Не, не. Харесвам я. Тя има твърд, прям характер и никога не се колебае, когато иска да постигне нещо — той отпи от виното си, а мислите му се откъснаха от Никълъс, тъй като в съзнанието му нахлуха болезнени спомени… — Тя има добро сърце. Ако някой младеж постъпи като глупак и направи нещо нередно, то тя ще го върти на шиш, докато той не започне да се разкайва. После ще превърже раните му и ще скрие доказателствата за срамната му постъпка и повече по този въпрос няма да се чуе нито дума.