Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
Като обърна бойния си кон, за да пресрещне идващия срещу него щурм, той обезоръжи един рицар, докато конят му хвърляше къчове, и накара друг кон да хвърли ездача си на земята. После се наведе бързо, за да избегне удара от сабята на по-младия рицар и го изтласка от седлото му като го удари с щита. После се обърна и танцувайки, конят и ездачът се отдалечиха. Дългият разкрач на коня държеше противниците му на разстояние, а грациозните движения на едрото му тяло и добрата му маневреност позволяваха да избегнат противниковите попадения на косъм разстояние. Рицарите, които го предизвикваха, клюмваха под неговите удари като стрък трева, превита от вихрения вятър. Един след друг той обезоръжаваше своите противници, докато накрая малкото останали на бойното поле рицари го избягваха с надеждата да запазят репутацията си.
Уилям се чувстваше горд, опиянен от радостта на битката. Той настигаше противниците си и ги надвиваше. Накрая остана сам на бойното поле, вдигна сабята си и изрева победоносно. Доскорошните му врагове се тълпяха около него, за да го поздравят, удряйки го но гърба и крещейки обиди, които звучаха като думи на възхищение. Той свали шлема си. Потната му коса беше прилепнала към челото му. После махна ръкавиците си. Младият Гълиъм се появи, за да вземе снаряжението му, а усмивката му изразяваше радост и гордост.
Уилям обичаше всичко това. Той се наслаждаваше на възхвалите и хвалебствията, които преди беше презирал, но носле му бяха липсвали, без да го съзнава. Той не бързаше да напусне бойното поле. Погледна към галерията и видя Сора, която седеше неподвижна, сама на подиума, а изражението й беше съсредоточено, което показваше, че слушаше напрегнато. Като се откъсна от заобикалящите го мъже, той се отправи към любимата си, без да откъсва поглед от нея, а когато приближи, лейди Джейн взе ръката на булката му и я поведе към него. Първоначално Сора дръпна ръката си, но когато лейди Джейн й заговори, лицето й светна и тя забърза към него. Накрая, когато оставаха само няколко крачки, тя започна да тича и се блъсна в него, карайки го да се олюлее от удара в нейното малко тяло. Доволен от безумната й прегръдка, той я повдигна и я завъртя.
— Надвих ги всичките! Всички победих! — ликуваше той, а тя изразяваше своето задоволство с радостни възгласи.
Накрая, когато той се поуспокои, тя го хвана за ушите.
— В името на Дева Мария, Уилям, никога повече не ме плаши така. Сърцето ми спираше при всеки удар, който чувах по време на битката. Не знам дали да не те плесна, вместо да те обичам — каза му тя.
— О, обичай ме! — каза той и Сора погали лицето му.
— Трапчинките ти личат ясно, което означава, че не изпитваш и капчица съжаление за тревогата, която ми причини — каза тя. — Защо трябва да обичам такъв негодник като теб?
Той промени изражението на лицето си, показвайки една пародия на страдание, а тя хвана врата му и го ръзтърси толкова силно, колкото позволяваха възможностите й. Беше като че ли се опитваше да блъска някоя каменна колона. Единственият ефект бе, че лицето му се приближаваше все по-близко и по-близко до нейното. Това беше повече, отколкото тя можеше да понесе, и по-малко от това, което й се искаше, и тя го целуна жадно.
Тази целувка нямаше вкуса на желанието, или на страстта, или на тихата привързаност. Тя имаше вкуса на страха. На дълбокия, отчаян страх за неговия живот. Тя впи устните си в неговите, сякаш искаше да го изсмуче; пръстите й се вплетоха в брадата му и го притеглиха още по-близо. Увлечен от нейния порив, той пусна краката й, които се плъзнаха надолу по тялото му и я хвана така, както се държеше дете.
Краката й висяха, малкото й тяло трепереше и едно усещане за сила премина през него, усещане, което беше дори по-силно от удоволствието от битката. Като повдигна главата си с намерението да потърси близко легло, той откри с изненада, че стоеше на бойното поле. Слънцето се беше наклонило на запад, прахът, който се беше вдигнал по време на melee, се беше уталожил, а той все още беше с ризницата и ботушите си. Във въздуха витаеше спокойствие и мир, а всички гости ги гледаха с безочливо любопитство и желание. Когато погледът му се плъзна по лицата им, мъжете подсвирнаха похотливо, побутвайки се един друг с лакът, развеселени да видят такъв силен боец да капитулира пред едно толкова нежно оръжие. Дамите в галерията бяха вперили в тях хладни, преценяващи погледи.
— Сине! — извика лорд Питър и Уилям си помисли, че баща му сигурно го беше викал дълго време. — Сине, ако оставиш лейди Сора на земята, ще можем да дадем наградата — бойния кон, а след това всички ще отидем да се приготвим за празничната вечеря.