Светлина в мрака

Когато всички рицари и техните дами се събраха на бойното поле, за да поздравят победителя, Уилям махна с ръка към васалите на Сора. Те се приближиха, за да се представят, покланяйки се на лорда, а после един след друг поемаха ръката на Сора.

— Помните ли ме, миледи? Сър Френсис от Уейс.

— Сър Френсис. Разбира се, че си спомням. Никога не мога да забравя времето, когато си играех с дъщеря ти Ели. С нея сме връстнички. Вярвам, че й е провървяло в живота.

— Омъжена е и самата тя има три малки дечица — похвали се сър Френсис.

— Спомняте ли си за мен, миледи? Сър Дентън от Белуорт.

— Сър Дентън! — тя взе ръката му и я стисна, а после я изви.

— Миледи! — протестира той. — Вече не мога да се боря с вас.

— Защо!

— Вече сте миледи! Няма да е почтително!

Тя въздъхна и отпусна ръката му.

— Наистина те помня, но ти не беше сър Дентън, с когото се видях последния път.

Уилям видя как младият мъж се изправи с достойнство и се усмихна с благоговение пред Сора.

— Беше ми дадено званието рицар.

— Гордея се с теб. Това беше най-голямата ти мечта — каза тя и се обърна към Уилям. — Когато бях дете, постоянно се влачех след този рицар. Той се закачаше и се шегуваше с мене, а също така ме учеше да се бия с различни оръжия.

Червендалестото лице на Дентьн стана тъмночервено и като хвърли един тревожен поглед към Уилям, той протестира:

— Нека да не разправяме приказки сега, миледи!

— Разбира се — усмихна се тя. — Може би ще можем да се срещнем по-късно и да поприказваме. Може ли да се осведомя за баща ти?

Ние го загубихме, миледи, в кървавите безредици преди две зими.

— Приеми съболезнованията ми. Той беше добър човек и предан слуга — потупа го Сора по ръката.

Последният от тримата колебливо пое ръката й.

— Аз съм сър Гилбърт Хартлибърт.

— О, Хартлибърт? — тя имаше учуден вид. — Къде е сър Вейчъл?

— Той умря и лорд Тибълд предложи моята скромна личност на негово място.

Всички замлъкнаха. На Сора й беше обидно, че не беше известена за тази смяна, но присъствието на сър Гилбърт на сватбата й явно бе едно предложение за приятелство. Тя имаше властта да го замести с някого другиго, ако поиска, а можеше и да го задържи. Появяването му пред нея беше един жест на доверие от негова страна. Само защото нейният пастрок го беше поставил на този пост, не означаваше, че той е некадърен или пък че е жесток грубиян. Сора знаеше това; знаеше също, че земите около Хартлибърт щяха да бъдат гледани по-добре под вещата ръка на един човек.

— Добре дошъл у дома, сър Гилбърт. Нямам търпение да получа твоето вричане във вярност, както и да чуя отчета за жътвата.

— Да, миледи и аз нямам търпение да ви го дам.

Тя се обърна към кастелана на Уейс.

— Къде е сър Фрейзър? По-късно ли ще пристигне?

Този въпрос явно не му хареса.

— Не е точно така, миледи. Сър Фрейзър…

Тя повдигна веждата си, като усети колебанието му.

— Сър Фрейзър отказа поканата.