Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Не глупак — каза сериозно тя, — а луд човек.
Мод хвана раменете на Сора и я разтърси силно.
— Имайте вяра в лорд Уилям. Той няма да позволи да останете вдовица, преди да сте му станали съпруга — каза Мод и оправи роклята й, стегна колана и набра воала й. — Вие заслужавате да бъдете прицелната точка на всички очи. Изглеждате великолепно в тези дрехи, които ви подари лорд Питър. Сега излезте от стаята и го накарайте да се почувства горд с вас. Не забравяйте, че вие сте домакинята, че сте булката. Помнете коя сте и никога не свеждайте глава.
След като строгите насърчителни думи проникнаха в съзнанието на Сора, тя кимна с глава и взе ръката на Мод.
— Готова съм — каза тя.
Когато тръгна към галерията, откъдето дамите щяха да наблюдават melee, тя наистина приличаше на кралица.
Всички й завиждаха за синята рокля, чиито цвят придаваше на очите й цвета на хиацинта. Аленото й наметало правеше косата й да изпъкне още по-добре, а тъканият със сини, алени и златни нишки колан, подчертаваше тънкия й кръст и леко полюляващите й се бедра, които привличаха погледите на гостите. Млада и красива — и сляпа — тя беше задигнала чудесен брачен трофей.
Сора седна на стола, който беше поставен на импровизиран издигнат подиум, като че ли можеше да види битката. Тя седеше с изправена глава, с вирнат нагоре нос, без да се усмихва и без да поздравява някого. Тя нямаше приятели между присъстващите, които вече бяха нейни съседи. Безвластието, което цареше в страната през изминалите четиринадесет години беше ограничило всякакви пътувания. Бандити властваха по пътищата, а безчестни лордове опустошаваха всичко, което се изпречеше по пътя им, и отмъкваха всичко, което им харесаше. Трябваше да се случи някакво наистина значително събитие, което да накара хората да излязат от домовете си, но тогава те яздеха бързо, заобиколени от охрана, въоръжена до зъби. Нито една уважаваща себе си лейди не бе посетила обвития в позорна слава замък на Тибълд, управляван от такъв страхлив и малодушен лорд, замък, в който господстваше безнравствеността и разпуснатостта.
Годините, които Сора бе прекарала в пълна изолация, действително я бяха откъснали от обществото на благородниците, а много от гостите, които присъстваха на сватбата на Уилям, бяха от най-висшата аристокрация. Графове общуваха с барони, а техните съпруги разговаряха помежду си, тъй като се познаваха от други сватби и погребения. Те обсъждаха размяната на своите синове, които да гостуват за един по-дълъг период в приятелските им семейства, където щяха да бъдат отгледани и възпитани в духа на рицарството. Сора усещаше голяма празнота, докато слушаше как жените се поздравяваха с топлотата и сърдечността на стари познати. Заобикаляше я едно бръмчене от гласове, които споделяха новини за новородени бебета, за бременни съпруги, за болни баби и дядовци, за съгрешили съпрузи, които се бяха отклонили от правия път. Искаше й се да познава някого, та дори и само един човек, с когото да може да разговаря и да се смее, а не да се чувства така, като че ли беше някаква безочлива натрапница.
Никога не се бе чувствала толкова неуверена. Беше се провалила като домакиня. Тя знаеше как да нахрани цяла една гладна армия, как да снабди с храна един замък, но никога не й се беше налагало да бъде в обществото на толкова много непознати жени. Беше толкова притеснена, че не знаеше къде да сложи ръцете си. Цялата беше напрегната като струна.
Нуждаеше се отчаяно от някой, който да й каже какво ставаше на импровизираното бойно поле пред нея. Тя стисна здраво ръцете си. Мислеше си, че не може повече да стои тук като някаква мраморна статуя, докато любимият й се бореше да докаже отново уменията си и да възстанови гордостта си, а тя не можеше да разбере дори какво става.
Безпокойство и тревога обгърна присъстващите, когато отборите се наредиха в редица на срещуположните страни на двора. Дрънкането на копията и приглушеното пръхтене на конете, миризмата на огряната от слънцето трева и бавно издигащият се прах, бележеха, че приготовленията на рицарите бяха привършили. Публиката седеше на сянка до външната каменна стена, където не пречеше на участниците в melee, а отпред бе издигната дървена преграда, която да предпазва гостите, насядали на наредените в редици пейки, от някое злополучно нахлуване на участващите в битката коне и ездачи. Melee бяха опасни, и то толкова опасни, че църквата правеше усилие да ги забрани, но за рицарите, които се биеха за трофеи и слава, и за да поддържат формата си, те бяха чудесен заместител на истинските битки, които напоследък бяха нещо твърде рядко.