Любов по време на холера

Никой не повярва, че авторът действително е награденият китаец. Той бе пристигнал в края на миналия век, бягайки от епидемията от жълта треска, опустошила Панама по време на строежа на железницата, свързваща двата океана, заедно с много други китайци, които останаха тук до смъртта си, живеейки по китайски, размножавайки се по китайски и толкова подобни един на друг, че никой не можеше да ги различи. В началото бяха не повече от десетима, пристигнали заедно е жените, децата и кучетата си за ядене, но за броени години четири улици от пристанищните предградия се препълниха с непонятно откъде изникнали китайци, влезли в страната, без да оставят следа в митническите регистри. Някои от младежите се превърнаха така скоропостижно в почтени родоначалници, че никой не можеше да си обясни кога бяха намерили време да остареят. Народният усет ги раздели на два вида: лоши китайци и добри китайци. Лошите бяха ония от мрачните пристанищни кръчми, където човек можеше да се наяде като цар или пък да се спомине внезапно на масата пред блюдо мишки със слънчоглед, и ги подозираха, че са само параван на търговия с бели робини и въобще всякакъв вид черна борса. Добрите бяха китайците от пералните, наследници на едно свещено познание, които връщаха ризите по-чисти и от нови, а яките и маншетите им — току-що огладени и колосани като кора. Именно един от тези добри китайци съкруши в литературния конкурс седемдесет и двама добре снаряжени съперници.

Никой не разбра името, когато Фермина Даса със затруднение го прочете. Не само защото беше необичайно име, ами защото никой и представа си нямаше как се произнасят имената на китайците. Но не се наложи дълго да размишляват, защото награденият китаец изникна от дъното на партера е опази небесна усмивка, която имат китайците, като се прибират рано вкъщи. Дошъл беше толкова сигурен в победата, че носеше жълтата копринена риза за пролетните ритуали. Прие „Златната орхидея“ — осемнадесет карата — и я целуна от щастие сред оглушителните подигравки на невярващите. Не се смути. Почака в средата на сцената, невъзмутим като апостол на някое провидение, не толкова драматично като нашето, и при първото затишие прочете награденото стихотворение. Никой не го разбра. Но като заглъхна новата вълна от освирквания, Фермина Даса го зачете безстрастно с приглушения си загадъчен глас и още от първия стих публиката затаи дъх. Беше сонет от най-чистия парнаски вид, съвършен, проникнат от полъха на вдъхновение, издаващо намесата на майсторска ръка. Единственото възможно обяснение бе, че някой от големите поети си е направил тази шега, за да се подиграе с литературния конкурс, а пък китаецът е приел да стане съучастник с обещанието да пази тайната до гроб. „Диарио дел Комерсио“, нашият традиционен вестник, се опита да закърпи националната чест с едно ерудирано и по-скоро несмилаемо есе за древното културно влияние на китайците в Карибието и заслуженото им право да участвуват в литературните конкурси. Есеистът не се съмняваше, че авторът на сонета действително е посоченият, и го доказваше без заобикалки още от самото заглавие: „Всички китайци са поети“. Заговорниците от съзаклятието, ако въобще е имало такова, изгниха в гроба си заедно с тайната. От своя страна награденият китаец умря на ориенталска възраст, без да се изповяда, и бе погребан със „Златната орхидея“ в ковчега, но и с горчивината, че приживе не можа да постигне едничкото си въжделение — името на поет. По повод смъртта му в печата припомниха забравения инцидент от литературния конкурс, като публикуваха отново сонета с модернистична винетка, изобразяваща напращели девици със златни рогове на изобилието, а боговете — пазители на поезията, се възползуваха от случая, за да поставят нещата по местата им: сонетът се стори на новото поколение толкова лош, че вече никой не се съмняваше в авторството на починалия китаец.