Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Докато го гледаше как се отдръпва заднишком с поклони, Перин си помисли, че е разбрал вече, поне отчасти, историята на Балвер. Явно, че и той бягаше от Белите плащове. Причината можеше да е нищо и никаква, само едно засичане на улицата и поглеждане накриво, но явно и Балвер им имаше зъб. А и остър ум имаше, след като бе разбрал от един поглед какво значи Червеният орел. А и остър език с господин Джил.
Джил беше клекнал до Мейгдин и й говореше на скоропоговорка въпреки опитите на Лини да го накара да млъкне. Мейгдин се извърна и се загледа към Балвер, докато той бързаше през дърветата към редицата от коли, но от време на време извръщаше очи и към Перин. Останалите се струпаха около нея й поглеждаха ту към Балвер, ту към Перин. Ако изобщо някога беше виждал група хора, загрижени какво ли е казал някой за тях, това бяха те. Но какво ли толкова се бояха, че може да е чул? Клевети зад гърба им, най-вероятно. Приказки за скандали с бившата им господарка, за лошо държане и други такива. Хората, като ги затвориш в един курник, обикновено започват да се кълват като кокошки. Ако беше това, може би трябваше да го спре, преди да се е стигнало до кръвопролитие. Ей го, Таланвор отново галеше дръжката на меча си! Какво смяташе все пак да прави Файле с този човек?
— Ейрам, искам да идеш и да поговориш с Таланвор и цялата групичка. Кажи им какво ми каза Балвер. Пусни го между другото, но им кажи всичко. — Това трябваше да успокои страховете за доносничество. Файле твърдеше, че слугите трябва да се предразположат, все едно че са си у дома. — Сприятели се с тях, ако можеш, Ейрам. Но ако решиш да се залисваш по някоя от жените, гледай да е Лини. Другите две са заети.
Мъжът имаше гладка реч за пред всяка по-засукана жена, но сега беше едновременно изненадан и обиден.
— Както желаете, лорд Перин — измърмори той намусено. — Ще ви настигна скоро.
— Аз ще съм горе при айилците.
Ейрам примигна.
— Е, може да ми отнеме повечко време тогаз, щом ще трябва да се сприятелявам. Така като ги гледам, не ми приличат на хора, дето много търсят приятелства. — И това от устата на човек, който гледаше с подозрение всеки, който се доближеше до Перин освен Файле и никога не се усмихваше на никой, който не е облечен в пола.
Въпреки всичко той отиде и клекна на раздумка с Джил и другите. Дори отдалече си личеше, че са много сдържани. Продължаваха работата си и само от време на време отвръщаха с по една-две думи на Ейрам, и повече се споглеждаха помежду си, а по-рядко обръщаха очи към него. Плашливи като пъдпъдъци, усетили лисица. Но поне говореха.
Перин се зачуди в каква ли беля се е забъркал Ейрам с айилците — като че ли не бяха имали време за това! — но скоро престана да се чуди. Всяка по-сериозна беля с айилците означаваше някой да загине, и този някой нямаше да е айилец. Всъщност и той самият не гореше от нетърпение да се среща с Мъдрите. Той заобиколи по цялата кривина на хълма, но вместо да се изкачи по склона, краката му го поведоха през целия път до майенците. От техния бивак също се беше задържал колкото коже по-далеч, и то не само заради Берелайн. Имаше си и някои неудобства в това да имаш твърде силно обоняние.
За щастие, свежият ветрец беше отнесъл повечето воня настрана, въпреки че почти не облекчаваше жегата. Пот течеше по лицата на конните караули в червените им ризници. Като го забелязаха, те се вдървиха още повече на седлата си, което говореше нещо. Докато мъжете на Две реки яздеха като селяни, тръгнали към нивата, майенците обикновено бяха като статуи на гърба на коня. Да се бият обаче можеха. Светлината да дадеше дано да не се наложи.
Хавиен Нурел притича към него, закопчавайки палтото си в движение, още докато Перин подминаваше патрулите. Около дузина командири последваха Нурел по петите, всички със сюртуци и затягащи ремъците на ризниците си. Двама-трима носеха и шлемовете си с пера под мишница. Повечето бяха с години по-възрастни от Нурел, някои — два пъти по-стари от него, посивели мъже с корави, нашарени с белези лица, но наградата на Нурел за това, че бе помогнал в спасяването на Ранд, беше да го провъзгласят за втори след Гален, неговия „пръв лейтенант“, както му казваха.
— Първата още не се е върнала, лорд Перин — каза Нурел с поклон, поклониха се и останалите. Висок и слаб мъж, той вече не изглеждаше толкова млад, колкото преди Думайски кладенци. В очите му, видели повече кръв от повечето ветерани за двайсет битки, се долавяше напрегнатост. Но ако лицето му беше кораво, то в мириса му се долавяше и известно нетърпение да задоволи очакванията на Перин. В очите на Хавиен Перин Айбара беше човек, който може да полети във въздуха или да закрачи по водата, когато си поиска. — Сутрешните патрули не са видели нищо, тези, които се върнаха. Иначе щях да ви докладвам.