Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Ами… добре, предполагам, че една разходка би ми се отразила добре.
Уорън заобиколи масата и я хвана за ръката.
— О, това е чудесно. Да тръгваме!
Вирна дръпна ръката си и го стрелна с убийствен поглед. Стисна зъби и произнесе напевно:
— Ами да, да тръгваме!
При отварянето на вратата Сестра Фийби припряно скочи на крака.
— Прелате… имате ли нужда от нещо? Може би от топла супа? Или чаша чай?
— Фийби, колко пъти да ти казвам, че не е нужно да скачаш на крака всеки път, когато ме видиш.
Фийби сведе глава.
— Да, Прелате. — Кръглото й лице пламна. — Искам да кажа… извинявайте, Прелате, простете ми.
Вирна търпеливо въздъхна:
— Сестра Фийби, с теб се познаваме, откакто сме послушници. Колко пъти са ни изпращали двете в кухнята да стържем загорели тави, задето…? — Вирна хвърли поглед на Уорън. — Е, не си спомням защо, но важното е, че сме стари приятелки. Моля те, опитай се да не го забравяш.
Бузите на Фийби се разтеглиха в усмивка.
— Разбира се… Вирна. — Тя трепна при мисълта, че е нарекла Прелата „Вирна“, пък било то и по заповед.
В коридора Уорън я попита защо са ги пращали в кухнята да стържат загорели тави.
— Казах, че не си спомням — озъби му се тя и заби очи в празния коридор. — Къде отиваме?
Уорън сви рамене.
— Да се поразходим. — Той се озърна и пак я погледна многозначително. — Помислих си, че Прелатът вероятно ще пожелае да види как е Сестра Симона.
Вирна едва не се препъна. Сестра Симона не беше на себе си от седмици — нещо свързано със сънищата — и я държаха в оградена с щит стая, за да не нарани себе си или някой невинен.
Уорън се наведе към Вирна и прошепна:
— Вече ходих при нея.
— Защо?
Уорън посочи с пръст пода. Подземията. Имаше предвид подземията. Тя го погледа намръщено.
— И как е бедната Симона?
Двамата стигнаха до друг коридор и Уорън се огледа в двете посоки, после плъзна поглед и назад.
— Не ме пуснаха — прошепна той.
Навън плющеше дъжд. Вирна уви главата си с шала и се втурна в калните, танцуващи локви, опитвайки се да стъпва на пръсти по пътеката, покрита с плочи. Във водата трептеше отражението на жълтеникавата светлина от околните прозорци. Стражите пред портата се поклониха, щом тя и Уорън минаха покрай тях и потънаха в покритата алея.
Вътре, под ниския покрив, Вирна изтръска водата от шала си и отново го метна на раменете си, докато двамата се опитваха да си поемат дъх. Уорън изтръска робата си. Всъщност над главите им нямаше покрив, а свод от гъста зеленина, но тъй като не духаше вятър, беше достатъчно сухо. Тя се взря в тъмнината, но не видя никого. Имаше доста разстояние до другата сграда — болницата.
Вирна се отпусна на каменната пейка. Уорън беше готов да тръгват, но щом тя седна, той се отпусна до нея. Беше студено и топлината на тялото му й подейства добре. Силният аромат на дъжд и влага й се стори освежаващ след толкова време на затворено. Тя обичаше да е навън, поляната за нея беше най-прекрасното легло, дърветата и ливадите най-уютният кабинет. Но тази част от живота й беше приключила. Точно пред кабинета на Прелата имаше градина, но не й бе останало време да си подаде главата навън и да я разгледа.
В далечината продължаваше биенето на барабани, сякаш пулсираше сърцето на самата съдба.
— Докоснах Хана си — каза накрая той. — Не усещам ничие присъствие наблизо.
— А ще можеш ли да усетиш присъствието на някой, който притежава Субстрактивна магия, а? — прошепна тя.
Той отново се взря в тъмнината.
— Не съм се замислял.
— За какво е всичко това, Уорън?
— Мислиш ли, че сме сами?
— Откъде да знам? — озъби му се тя.
Той отново се огледа и преглътна.
— Ами напоследък чета доста. — Той отново посочи подземията. — Просто си помислих, че трябва да се видим със Сестра Симона.
— Това вече го каза. Още не си ми казал защо.
— Някои от нещата, които прочетох, бяха свързани със сънища — тайнствено каза той.
Тя се опита да се вгледа в очите му, но единственото, което видя, беше тъмният му силует.
— Симона е имала сънища.
Бедрото му се притисна в нейното. Той трепереше от студ. Поне тя си помисли, че е от студ. Преди да осъзнае какво прави, го прегърна и придърпа главата му на рамото си.
— Вирна — заекна той, — чувствам се толкова самотен. Страхувам се да говоря с когото и да било. Струва ми се, че всички ме наблюдават. Страхувам се, че всеки може да ме попита какво чета и защо, по чие нареждане. За три дни съм те виждал само веднъж, а не мога да говоря с никого другиго.
Тя го потупа по гърба.
— Знам, Уорън. И аз исках да говоря с теб, но съм толкова заета. Чака ме ужасно много работа!