Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Войниците бяха навсякъде.
— Лунета, направи нещо!
Тя изпружи ръка с разперени пръсти, опитвайки се да призове заклинание, но мъжете не се поколебаха. Спуснаха се към тях с насочени напред оръжия. Броган подскочи, когато на милиметри от лицето му прелетя стрела. Създателят направи така, че вятърът да духне по-силно точно в този миг и да отклони острието й. Посипа се дъжд от стрели. Лунета клекна, за да се предпази от тях.
Щом видя, че от всички страни към него прииждат войници, Броган издърпа меча си. Помисли си да избяга назад към двореца, но пътят вече беше блокиран. Бяха твърде много. Лунета беше прекалено заета със стрелите около себе си, за да може да събере сили за заклинание. Тя запищя от ужас.
Дъждът от стрели спря така внезапно, както започна. До ушите на Тобайъс достигнаха ужасени писъци. Той сграбчи Лунета и през вихрушката се втурна с всички сили към конюшните. Галтеро трябваше да ги чака там.
Неколцина мъже се опитаха да му отрежат пътя. Най-близкият до Броган изпищя и генералът видя как наблизо прелита сянка. Мъжът се строполи по лице в снега. Тобайъс в ужас гледаше как другите войници размахват мечовете си срещу невидимите силуети около тях, които ги посичаха безжалостно.
Тобайъс се спря, не можеше да повярва на очите си. Всички Д’Харанци около тях падаха в снега. Към воя на вятъра се прибавяха нечовешки писъци. Видя как снегът се обагря в червено. Как мъжете се вцепеняват изкормени.
Облиза устни, страхуваше се да помръдне, за да не бъде пометен от вихрушката на сенките. Погледът му шареше във всички посоки, опитваше се да проумее какво става, да види нападателите.
— Скъпи Създателю — провикна се той. — Пощади ме! Та аз ти служа!
В двора пред конюшните прииждаха все повече и повече мъже, които се строполяваха на земята почти в мига, в който се появяваха. Заснеженото поле вече бе покрито от близо стотина трупа. Тобайъс никога не беше виждал да умират толкова много хора с такава бързина и жестокост.
Наведе се напред и с изненада установи, че невидимите сенки се движат целенасочено. Че са живи. Започна да ги различава. Навсякъде около тях бъкаше от фигури с бели наметала, които нападаха Д’Харанските войници светкавично и смъртоносно. Никой от Д’Харанците не се и опитваше да бяга. Всички отвръщаха на атаката яростно, но никой нямаше шанс срещу бързия враг. Само за секунди войниците падаха изкормени.
Изведнъж нощта утихна. Чуваше се само воят на вятъра. Преди да се е опитал да избяга, всичко свърши. Земята беше осеяна с купища неподвижни, тъмни фигури. Тобайъс се огледа на всички страни, но не успя да види нито един оцелял. Снегът вече покриваше телата. След още час те щяха да изчезнат под бялата завивка.
Мъжете с наметала се носеха като призраци над снега, грациозни и ефирни, сякаш направени от вятър. Щом се приближиха към него, мечът се изплъзна от вкочанените му пръсти. Тобайъс искаше да извика на Лунета да ги повали със заклинание, но щом фигурите излязоха на светлината, гласът му замръзна в гърлото.
Това не бяха хора.
Пулсиращите им мускули бяха обвити в люспи с цвета на снежна нощ. Ръбестите им глави без уши и коса бяха обвити в гладка кожа. Отпред стърчаха изпъкнали мънистени очи. Под наметалата, които се развяваха назад и плющяха на вятъра, съществата носеха обикновени дрехи. Във всяка ръка се виждаше по един облян в кръв нож с три остриета.
Това бяха съществата, които видяха набити на колове пред Двореца на Изповедниците — същите, които беше убил Господарят Рал. Сбързове. След като видя със собствените си очи как те унищожават опитните и калени в битки Д’Харански войници, Тобайъс не можеше да си представи как е успял Господарят Рал или който и да било друг да убие дори едно от тях, още по-малко толкова, колкото се виждаха на коловете.
Едно от съществата се понесе към него и го погледна с немигащите си очи. Спря на по-малко от десетина метра пред него.
— Вървете! — изсъска сбързът.
— Какво? — заекна Тобайъс.
— Вървете! — То разсече въздуха с острия си нож — светкавично движение, изпълнено с убийствена грация. — Сссспассявайте се.
— Защо? Защо го правите? Защо искате да се спасим?
Устата, лишена от устни, се разтегна в страховита усмивка.
— Пътешественикът по сънищата иска да се ссспассите. А сега вървете, преди да са се появили още сссъщества в кожа. Вървете!
— Но…
Сбързът дръпна наметалото си с люспеста ръка, обърна се и се стопи във виелицата. Тобайъс напрегна очи, но вятърът бе останал безжизнен и пуст.
Защо тези зловещи същества искаха да му помогнат? Защо избиваха враговете му? Защо искаха той да се спаси?
Изведнъж отговорът на всички тези въпроси го озари с любяща, топла светлина. Те бяха изпратени от Създателя. Разбира се. Как можеше да е толкова сляп? Господарят Рал каза пред всички, че е убил сбързовете. Господарят Рал се биеше на страната на Пазителя. Ако сбързовете бяха зли същества, Господарят Рал щеше да е на тяхна страна, а не срещу тях.