Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Първите признаци за завръщане към пехотното въоръжение се забелязват по време на Стогодишната война (от XIV до XV век). Тогава английските стрелци са се отбранявали от кавалерийските атаки, като пред фронтовата си линия изкопавали серия от дупки, в които конете на нападателите си чупели краката, или пък набучвали в земята копия (късният еквивалент на преградата от остриета на някогашните фаланги), като по този начин погубвали систематично френските формации от тежко въоръжена кавалерия.
В стремежа си да се справят със заплахата на дългите лъкове и арбалетите#, които били в състояние да пробият дори и метална ризница от значително разстояние, конните рицари първоначално били принудени да използват бронята — класическата желязна пижама, носена от последните няколко поколения на европейското рицарство. Броните им били нарочно изработвани с ръбове и полегати фасети, предназначени да отблъскват стрелите. За да успее да пробие подобна броня, стрелата трябва да бъде насочена под ъгъл почти деветдесет градуса от разстояние двеста метра. Но същата такава броня за защита на конете била непрепоръчително тежка и скъпа. Затова последните битки от Стогодишната война, като например тази при Ажинкур през 1415 година, стават свидетели на жалък спектакъл — свалени от седлата рицари, всеки помъкнал на гърба си броня от около четиридесет килограма, опитващи се да атакуват пешком. Става ясно, че рицарството вече е мъртво. В най-буквалния смисъл на думата.
[# Арбалетът също е изобретен в Китай, още през IV век пр.н.е. В Европа влиза два пъти — първо в Древна Гърция през Картаген (използван е в Битката при Сиракуза, 397 г. пр.н.е.), а след необяснимата му забрава от петстотин години, втори път, през X век. Доказано е, че е използван още в Битката при Хейстингс през 1066 г., когато Уилям Завоевателя покорява Англия. В края на XII век Ричард Лъвското сърце вече го използва по време на Третия кръстоносен поход. — Бел.прев.]
Човечеството си взело поука — ако пехотата действително е най-ефективният елемент на бойното поле, то тя трябва да бъда истинска пехота, а не просто свалени от конете ездачи в метална екипировка. Към XVI век, въпреки навлизането на барутните оръжия по бойните полета на Западна Европа, битката още веднъж се концентрира върху сблъсъка на тежката пехота, биеща се в стил, който със сигурност би се сторил познат на Александър Велики. Към края на Италийските войни — военен конфликт между франция и „Имперските“ войски (Испания и по-голямата част от Германия и Австрия), чиито бойни действия се водели предимно в северните части на Италия в периода между 1464 и 1559 година, при Чересоле, недалече от Торино, се срещат две равностойни армии.
Тези армии били по-малки от повечето, участвали във великите битки на класическите времена — само по около петнадесет хиляди войници за всяка от страните — при това годината е била 1544 от н.е., а не 332 г. пр.н.е. Но точно предишното столетие европейците били преоткрили принципите на сериозното пехотно формирование: униформи, подразделения със строго определен наличен състав, знамена, с които да се идентифицират и които да ги обединяват, строева и физическа подготовка, сурова дисциплина, маршируване в крачка, и всичко останало. И когато едно прекрасно априлско утро двете противникови сили се подредили една срещу друга на два противоположни хребета с лека падина между тях, Александър Велики спокойно би могъл да поеме командата на която и да е от двете армии, без особена подготовка, освен може би ускорен курс по чужд език (всъщност, по четири чужди езика, защото от едната страна имало испанци, от другата — французи, а и от двете страни наемници от италиански и швейцарско-немски произход).
Забелязвали се все пак няколко тактически вариации, породени от новата оръжейна технология — пехотните фаланги били по принцип същите, като първият им ред носел пики, които не са нищо повече, освен прехвалени копия, обаче французите решили, че сигурно би било от полза зад този първи ред да поставят войници с аркебузи (тежки мускети със затвори за фитила, които стреляли с куршуми по 14 грама). Ето какво разказва по този повод капитан Блез дьо Монлюк: „По този начин възнамерявахме да убием набързо всичките им водачи от първия ред. Обаче установихме, че те са не по-малко изобретателни от нас, защото зад своя първи ред бяха поставили мъже с пистолети. Нито една от двете страни не откри огън, докато не се приближихме, и после настана повсеместно изтребление. При всеки следващ удар някой от първите редове падаше. Вторият и третият ред се срещнаха върху труповете на техните фронтови другари, защото задните редове ги избутваха напред. И тъй като ние бутахме по-яко, врагът скоро се заваля в краката ни.“97
97
Charles C. Oman, The Art of War in the Sixteenth Century (London: Methuen, 1937), 237–38.