Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
В Западна Европа настъпват няколко века на почти тотален колапс, а когато накрая стабилната социална структура отново излиза на сцената, тя вече се базира на изключително голямо разпиляване на политическата и военна мощ. Истинската властова основа през феодализма не е държавата (която едва ли може да се каже, че е съществувала), а няколкото десетки или стотици квадратни километра, които съответният местен воин е получил в дар или просто си е присвоил със сила. И единственият военен орган, който минавал за централна администрация на кралството, бил съветът на същите тези воини — ако въобще благоволели да се появят и за колкото време им се приискало да го направят. Моделът на класическата цивилизация е окончателно разрушен, което гарантира на Европа цяло хилядолетие на постоянни вътрешни борби и външна слабост. От друга страна, вероятно точно този факт я е направил така отворена за промени.
Във военно отношение завоеванията на номадите и варварите означават, че всички бойни полета на Европа и Средиземноморието започват да се определят от кавалерията. Нещата продължили в същия дух, дори и след окончателното установяване на новия ред. В ислямския изток основният метод на бойни действия продължава да се придържа към номадските традиции — бързи, леко въоръжени и екипирани конници, използващи комбинирани лъкове за извършване на атаки от далечно, безопасно разстояние, както и мечът и леката пика в по-редките случаи, за близък бой с противника. На запад кавалерийският бой приема доста различни характеристики, като накрая се развива в уникална форма ездачи с тежки доспехи, покриващи целите им тела, яхнали тромави коне, отглеждани заради способността им да носят големи тежести. За постигане целите на своите битки тези ездачи са разчитали на физическия сблъсък — конна (и определено не толкова организирана) версия на древната фаланга.
През периода на класицизма конете стават по-големи и по-издръжливи в ролята им на „оръжейни платформи“, а с нарастване на заплахата от нападения по границите на Римската империя, съотношението между кавалерия и пехота в римската армия се променя драстично. Колкото и пехотата да е ценна на бойното поле, пешаците се движат далеч по-бавно, отколкото качените на коне войници, а и от пехотинците по принцип няма никаква полза, ако не са там, където има нужда от тях. За арабските и турските племена, които накрая нахлуват през източните граници на Римската империя, конете са на практика начин на живот, така че последвалата им доминираща роля в битките по мюсюлманските земи е напълно разбираема. Ала за по-голямата част от варварите, които настъпват в западните части на империята, конете въобще не са начин на живот (макар че елитните воини със сигурност са яздели такива), поради което доминиращата роля на кавалерията по бойните полета на Западна Европа се нуждае от известно обяснение. В крайна сметка завоевателите много скоро установили властта си над огромен брой уседнало население, което е било в състояние да осигурява обучени и дисциплинирани пехотни формирования в старите традиции.
Проблемът отчасти е и в липсата на пари — завоевателите нямали нито желание, нито възможности да пресъздадат наново държавите, които биха започнали да събират данъци по стария начин, така че как да обучават войници в стила на някогашната римска пехота, че даже да им плащат?! Но в случая става въпрос най-вече за културни традиции. Както всеки член на някогашната европейска аристокрация си спомня и до ден днешен, и както всеки бивш кавалерист би се съгласил, конете са много по-приятни и забавни. Освен това те предоставят далеч по-големи възможности за индивидуалните победи, които са основният стимул в живота на всеки воин от германските племена и неговите потомци — европейските аристократи, отколкото на пехотинеца, приклещен в старите фаланги. Ако хората не разваляха играта, изпращайки на бойното поле подобни сериозни пехотни формирования, то кавалерията щеше да разреши всички битки.