Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Войната е сериозна работа, затова на пръв поглед изглежда невероятно нещо толкова лекомислено като предпочитание към определен вид бой, който се определя като по-забавен и по-достоен от друг, да повлияе на доминиращия военен стил на цяла една епоха. Ала този необичаен уклон вече има прецедент. Когато бойните колесници излизат за първи път на бойното поле през второто хилядолетие пр.н.е., те са представлявали действително страховити бойни системи, но с течение на времето военното им приложение очевидно започва бързо да деградира. Пехотата не закъснява да научи няколко важни противоколеснични тактики — например, ако държиш здраво копието си напред и не се паникьосаш, когато колесниците връхлитат срещу твоето формирование, в последния момент конете им ще направят завой; освен това една рота добри стрелци, изпълняващи ролята на стрелкова поддръжка на пехотата, ще успее да спре атаката, като се изтегли няколкостотин метра напред и ги засипе с дъжд от стрели. В „Илиадата“, чието действие се развива през XII век пр.н.е., колесниците вече са сведени до ролята на обикновени „полеви таксита“, които стоварват героите за решаващата битка (въпреки че това по-скоро отразява ролята им през по-късния VIII в. пр.н.е., когато устните предания най-сетне биват записани).
Въпреки всичко това става ясно, че за доста дълго време — много по-дълго, отколкото е разумно от тактическа гледна точка — колесниците си остават оръжието с най-висок статус на бойното поле. Но от гледна точка на политиката и социалните традиции използването им е съвсем логично — стига да си припомним, че колесницата е била наследствено бойно превозно средство за пастирите — завоеватели, които са се заели с управлението на цивилизования свят след първата Мрачна епоха. Определено е било много по-вълнуващо (а сигурно и по-безопасно) да се втурнеш на бойното поле, качен на колесница, отколкото да бъдеш пехотинец, и докато това е преобладаващото мнение, то защо да не поддържаме огъня на старата игра?! Налага се едно подозрение, че доминиращата роля на кавалерията в Западна Европа през вековете между падането на Римската империя и късното средновековие се дължи на чувства от сходен характер.
Другият фактор, който пречи на възраждането на пехотата, е определено политически — тя би означавала предаването на военната власт от управляващите в ръцете на управляваните. Средностатистическият поданик в средновековното селско общество не би могъл да вземе участие в кавалерията, защото само богатите феодални господари са можели да си позволят необходимите коне и доспехи, но при подходящо обучение той лесно би могъл да се превърне в сносен пехотинец. От друга страна обаче наличието на пехота е свързано с голям брой хора, което автоматично означава, че в ръцете на обикновените граждани ще попадне голяма военна власт. Това със сигурност би имало драстични революционни последици (както в крайна сметка става) за строго диференцираните феодални общества, които се създават след нахлуването на варварите в Западна Европа.
Силата на традициите на близкия бой е не по-малко удивителна — доказва го и фактът, че тази тактика продължава да се използва дори и в относително неблагоприятния контекст на кавалерийския сблъсък. По всички други места по света конните войски се възползват от своята мобилност и от изключително ефективния комбиниран лък, за да следват бърз и относително безопасен стил на боен маньовър — поне докато не доведат вражеските редици до пълно объркване. На Запад обаче кавалерията се заема със стремителни нападения в стил „смърт или слава“, които всъщност зависят в значителна степен от набраната инерция на огромните коне и добре екипираните техни ездачи. Пълното налагане на тази практика обаче ще трябва да изчака появата на стремето (което пристига в Европа през VIII век, вероятно от Китай, на много по-усъвършенстваните седла, та дори и на много по-едрите коне, но към момента на Кръстоносните походи през XII век рицарските войски на християнския свят всъщност се бият в конна фаланга — тежко въоръжена фаланга, висока три метра и движеща се с четиридесет километра в час. Ако подобно формирование те нападне, това ще бъде последното нещо, което ще си спомняш от този свят. Но едновременно с това никак не било трудно да й се измъкнеш, стига да не си културно обременен с подобна военна тактика, което (наред и с други неща, разбира се) е причината, поради която кръстоносците накрая са принудени да се върнат в Европа. А към края на Средновековието, когато населението, богатствата и организационните умения на Западна Европа започват да възвръщат нивото си от времето на Римската империя, бойните полета отново стават свидетели на възраждането на пехотата, въпреки почти пълната липса на промени в областта на оръжейната технология.