Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
И да бе изричала някога думи, които да пронижат сърцето й по-дълбоко, Сарина не си ги спомняше. За тези й бяха нужни цялата й сила и воля.
Бо нито се усмихна, нито се намръщи. Без да каже и дума, той кимна лекичко и се оттегли. Настъпил бе краят на едно време, на което се бе насладил с пълни шепи. Сърцето му сякаш спря да бие.
Докато затвори вратата след него, Сарина вече трепереше неудържимо. Върна се при малкото писалище до койката, но не бе в настроение да продължи да работи върху платното. Вместо това седна с ръце, кръстосани равнодушно в скута, със замъглен поглед и нарастващо чувство на празнота във всяка своя фибра.
Същото ужасно чувство на вътрешно изпразване почти унищожи радостта в живота й през следващите дни. Прекарваше сама възможно най-много време и вече изобщо не се чувстваше свързана с живота на кораба. Около нея сякаш се бяха издигнали невидими стени, които я откъсваха от света извън каютата й. Като че ли вече не живееше — просто съществуваше от ден за ден в очакване на края на пътуването. Тогава щеше да й се наложи да укрепи някак разбитото си сърце и да го сложи отново в някакво подобие на ред.
След посещението на Бо в каютата й Сарина излизаше на палубата само заради любезните покани на Стивън Оукс, но избягваше всякакви въпроси за здравето си. Иначе отговаряше на поздравите на моряците, но никога не завързваше сама разговор. Помощникът се опитваше да я изкара навън, опитваха се и Били Тод, и мосю Филип, който идваше да прибере подноса й сам и оставаше, колкото да разменят няколко думи на френски. Всички те проявяваха същата загриженост, която личеше и в очите на останалите членове на екипажа. Тя я отклоняваше с мека усмивка и така се оставяше блатото на празнотата да я погълне още повече.
По Коледа все още бяха на около месец път от крайната си спирка. Сарина се съгласи да сподели вечерта със съпруга си на тиха вечеря, на която присъстваше и Стивън Оукс. Подари на Бо разкошна картина на кораба му, а на помощника — портрет върху платно, като тези на Били и Филип. От своя страна, Оукс я дари с миниатюрно копие на „Дързост“, която бе издялал и снабдил с такелаж от канап и платна от носни кърпички. Той се усмихна широко, докато тя хвалеше дарбите му — не й бе трудно, защото бе силно впечатлена как е успял да предаде цялата сложност на оригинала.
Насладиха се на възхитително угощение — поздравът на Филип за празника. Когато мистър Оукс си тръгна, Сарина също понечи да се отправи към каютата си, но Бо сложи ръка на рамото й и помоли да се възползва от благосклонността й още малко. Като видя тревогата в очите й, той обясни, че все още не й е поднесъл подарък, а иска да го стори насаме. Тя кимна в знак на съгласие, но това бе далеч от чувствата, е които се бореше. Още с влизането си в каютата му цялото й същество се бе изпълнило с неустоим копнеж — толкова силен, че й идеше да закрещи. Колко малко всъщност бе постигнала в усилията си да накара сърцето си да забрави Бо Бърмингам. С цялото си същество жадуваше да се завърне сред спокойствието на каютата и прегръдките му. Докато той отиде да вземе подаръка от шкафчето под умивалника, тя чакаше в неловко мълчание, несигурна и уязвима заради отстъпническите мисли, които се въртяха в ума й.
Бо донесе изкусно издялана кутия от палисандър и я отвори. Вътре имаше две фигурки от нефрит с издълбани лотоси, които украсяваха основите от тиково дърво. Бяха най-прекрасните творения, които Сарина бе виждала, но се досещаше колко са скъпи и й се стори твърде много, за да ги приеме от човек, който скоро вече нямаше да й бъде съпруг.
— Красиви са, Бо, но не мисля, че мога да ги приема.
Той вдигна мъжката фигурка от двойката и я огледа отблизо, докато обясняваше.
— Казаха ми, че тези двамата са легендарни любовници, които най-накрая успяват да се оженят, след като превъзмогват огромни трудности. Помислих подаръка за подходящ, мадам, като се имат предвид противоречията помежду ни, и ще бъда много засегнат, ако не го приемете.
— Навярно един ден ще се ожениш за друга — промълви Сарина и веднага съжали, че го е казала. Идваше й да избухне в сълзи само при мисълта, че някога би могъл наистина да се ожени за друга. — Няма ли да предпочетеш да ги дадеш на съпругата си?
— Аз ги давам на съпругата си — обяви Бо, като прикова погледа й — и за мен ще бъде чест, ако приемеш подаръка ми.
Нежността в очите му бе толкова покоряваща, че Сарина почувства как сърцето й започва да бие в хаотичен ритъм. Бореше се със завладяващото желание да се притисне до здравото му мъжко тяло и да склони облекчено глава на гърдите му. Знаеше, че той ще я приеме с удоволствие, знаеше и това, че волята й ще се пречупи под целувките, е които ще я обсипе. Стоеше твърде близо до него, за да се уповава на силите си, затова му благодари, останала без дъх, излезе бързо и избяга в стаята си, където прекара поредната безсънна нощ.