Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Вкусният обед и банята ни накараха да забравим Опасностите. Как можеше да изпуснем това блато и чаплите и да се разделим от тях само след един ден! Едвам бяхме вкусили от месото на тия гиганти. Чаплите в тропическия блатен лес са най-едрите пернати. Иван Горилата и Игор Незнакомов след разхладителния душ започнаха да обсъждат как да устроят засада край блатото и да уловят няколко живи чапли, за да имаме за из път. С помощта на Мартин Ларсензвей те си устроиха гюме и преди да се измине денят, уловиха четири живи чапли по десетина кила. Нашият живот започна да става интересен. Занимавахме се вече с хранене на живи птици. Заслужено оптимистите се радваха на успеха си. Но никой не беше помислил как може да бъдат укротени големите птици, които загубиха доброто си настроение на свободни същества. Гласовете, които издаваха мъжките чапли, дразнеха женските. Те станаха прекалено нервни, разхвърчаха се из камиона и събориха закачените петромакси. Принудихме се да им вържем краката, а това ги разгневи и доведе до лудост. Макар и с вързани крака, чаплите разполагаха с не малка сила, която изразяваха в диво махане на мощните си криле. Женските чапли, от своя страна, подбуждаха мъжките постоянно да се надигат и с всички сили да се стоварват една върху друга. Достойнството на силния пол беше унизено и той се чувствуваше зле поставен. Цялата нощ чаплите прекараха в буйства, докато към сутринта се малко поуспокоиха, но все още бяха будни. На разсъмване ги занесохме до блатото и ги поставихме непосредствено във водата. С помощта на крилата си те се вмъкнаха навътре, но бяха уловени и здраво завързани за тръстиката. След един час се простихме с блатото, натоварихме чаплите на камиона и потеглихме на изток. Надявахме се да открием къде се намира реката Карони. Тук за нас Ориноко беше недостъпна.
Вълнообразната местност не ни позволяваше да караме бързо. Купища гнила растителност прикриваха змийски гнезда. Блатото на чаплите остана далече назад. Ние пътувахме и се ослушвахме как се бунтуват, вързаните чапли в своя затвор. Във въображението ни се мяркаше предстоящата вкусна вечеря. Но на нас ни трябваше вода за пиене. Оная във варела имаше отвратителен вкус. Искахме да си сварим освежителен чай. Последователно до вечерта четиримата се сменявахме, докато стигнахме до дълбок дол, в който течеше бистра рекичка — малък приток на Ориноко. Прозрачната вода се плъзгаше върху ситен пясък.
Пясъкът на малката рекичка лежеше върху глинести мергели и не криеше никакви опасни рибки с остри зъби. Влажният блясък на водата се изтичаше бавно към Ориноко. Решихме да принесем две чапли в жертва на стомаха. Потокът си течеше бавно и дълбаеше мергела, събаряше разрушенията и донасяше нов пясък. Неуморната вода се движеше и отнасяше далеч кръвта, перата и непотребните вътрешности на чаплите.
Залезът гаснеше високо над върха Боливар — 5002 метра над морското равнище. Бавно снежният връх изчезваше в мрака на нощта. На брега на рекичката двата петромакса осветяваха нашата група, апетитно заловила се да унищожава печените чапли. Зад нас се чуваше воят на чакалите и хиените, но тая гърмяща симфония не смути вечерята ни.
Съзнанието, че се намираме далече от изнурителните препятствия на Дяволската планина, подобри настроението ни. Свежият въздух придаваше на местността очарователен изглед. В дъното на разстилащото се пред нас пространство се виждаха високи палмови дървета, което означаваше, че наблизо има и други хора. Погледът ни търсеше да открие в декоративния пейзаж на палмите сред тая гола земя някакво селище или поне подходящо място, където да спрем. Попуканата почва, през която карахме камиона, не радваше окото. Палмите бяха далече и скоро нямаше да стигнем до тях поради многото широки пукнатини. Безводието беше опустошило всичката растителност. Безформени дупки зееха и ни пречеха да караме бързо.
Напредвахме само когато можехме да поставим талпите над тия дупки и да прекараме камиона от другата страна. В противен случай бивахме принудени да обикаляме препятствията. Неограничени господари на тая суха земя бяха змиите, които изскачаха при шума на мотора и бягаха панически да се скрият в съседната дупка. Зловещата тишина се нарушаваше само от нас. Трябваше да преминем през стотици дупки и трапища, за да стигнем до палмовата гора. Най-после и това се свърши — навлязохме в зоната, където започваше предхождана от буйна растителност, вълшебна гора през отворите на която се виждаше течението на реката Карони. Бамбукова тръст, висока и полегнала, се полюшваше. Палмовата гора се простираше на север и юг покрай брега на реката Карони, запазена от стена бамбукови тръстики, израснали в гнезда от по стотина вейки, разделени от купища наносен чакъл. Тук промъкнахме нашия камион с решение да пренощуваме. Широката река бучеше на големи вълни, прескачаше камъните по брега и образувайки водовъртежи, загребваше от наноса. Вълните лудешки се плискаха в камъните, връщаха се назад и танцуваха върху огромната маса вода, която влачеше трупи по средата на реката.