Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Нинив кимна, въпреки че част от нея прецени, че не е същото. На Ранд беше съобщено, че Елейн е жива и здрава и в безопасност сред Айез Седай. Но как самият Ранд изобщо можеше да е в безопасност? Тя попипа пръстена на Лан. Не, Елейн беше права. Каквото и да правеше Лан, където и да се намираше, тя се съмняваше, че се сеща за нея и наполовината от времето, което тя отделяше в грижи по него. „Светлина, дано да е жив, та дори изобщо да не мисли за мен.“
— Не можеш да се тревожиш за един мъж непрекъснато — рече тя кисело, — дори да си решила да ставаш Зелена. Какво намериха те снощи?
Разказът се оказа дълъг, макар да съдържаше малко съществени неща, и скоро Нинив седна на леглото на Елейн, за да слуша и да задава въпроси. Не че отговорите й казаха нещо повече. Просто не беше същото, като да си видяла сама документите. Това, че бяха научили, че Елайда най-сетне е разбрала за амнистията на Ранд, беше много добре, но какво смяташе да предприеме тя във връзка с това? Доказателствата, че Кулата се обръща към отделни владетели за подкрепа, можеха да подпалят пожар в Съвета, което не беше лошо. Че Елайда беше пратила посланичество до Ранд наистина бе повод за тревога, но той не беше чак такъв глупак, че да слуша каквото и да било, идващо от Елайда. Във всичко, което Елейн бе подслушала обаче, нещо липсваше. И какво бе намислил Ранд, поставяйки трона на Белия лъв на пиедестал? Какви ги вършеше с трона изобщо? Можеше и да беше Преродения Дракон и айилският вожд на вождовете, но тя го помнеше от малък и често го беше шляпала по дупето, когато трябваше.
— Останалото ще ти разправя по-късно — каза Елейн и излезе.
Нинив изръмжа и започна да се облича, без много да бърза. Днес Елейн имаше урок с първия си клас от новачки, нещо, което на Нинив все още не бяха разрешили. Но и да не й бяха поверили новачки, все пак й оставаше Могедиен. А тя скоро щеше да привърши шетнята си около закуската.
Могедиен обаче бе потънала до лакти в сапунена вода и сребърният й нашийник изглеждаше съвсем не на място. Не беше сама — десетина други жени усърдно търкаха дрехи върху перални дъски в дворче с дървена ограда сред котли с вряща вода. Погледът, който хвърли на Нинив, стигаше да й опърли кожата. Омраза, срам и гняв избликнаха през ай-дам, почти достатъчно да потушат непрестанния страх.
Старшата, слаба сивокоса жена на име Нилдра, се засуети около тях. Беше овързала полите на черната си вълнена рокля до коленете, за да ги предпази от разкаляната от водата пръст.
— Добрутро, Посветена. За Мариган си дошла, нали? — Тонът й беше суховата смесица от уважение и увереност, че още утре някоя от Посветените ще се окаже пратена при нея в пералнята за ден или за месец, за да бъде научена на труд и покорство. — Е, все още не мога да я пусна. Не ми стигат работни ръце. Едно от момичетата ми днес се жени, друга избяга, а две са на лека работа, защото са бременни. Миреле Седай ми каза, че мога да я взема. Може би ще привърша с нея след няколко часа. Ще видя.
Могедиен се изправи и отвори уста, но Нинив я изгледа твърдо и многозначително докосна гривната на китката си. Оставаше само Могедиен да се изтърве, да изтърси някое оплакване, неуместно за селянка, за каквато се представяше, за да си постеле пътечката към усмиряването и брадвата на палача, а Нинив и Елейн нямаше да ги чака нищо по-добро. През ай-дам протече неописуем срам и неудържим гняв.
Нинив тръгна към една от общите кухни, за да намери нещо за закуска. Пак Миреле. Зачуди се дали Зелената не се е настроила лично против нея.
Взе глинена чаша с чай с мед и топла кифла и излезе. По лицето й изби пот. Дори в този ранен час жегата нарастваше. Денят на една Посветена по правило си беше неин в по-голямата си част, освен ако не преподаваше на новачки, за да се занимава с проучвания на неща, които тя сама си избереше, под ръководството на някоя Айез Седай, но една Посветена, създаваща впечатление, че се мотае без работа, можеше да бъде нахокана от всяка Айез Седай. Нинив нямаше намерение да прекара целия ден в помагане на някоя Кафява сестра в попълването на каталози или да преписва бележките на някоя Сива, затова тръгна да търси Сюан и Леане. Толкова беше ядосана, че можеше да прелее и без помощта на Могедиен.
Всеки път, когато усетеше допира на тежкия златен пръстен между гърдите си, си помисляше: „Трябва да е жив. Дори да ме е забравил. Светлина, само дано да е жив.“ Последното, разбира се, само я ядосваше още повече. Ако ал-Лан Мандрагоран само си бе позволил да не помисля за нея, щеше да го научи тя. Трябваше да е жив. Стражниците често загиваха, отмъщавайки за своите Айез Седай — беше сигурно толкова, колкото че слънцето изгрява сутрин, че няма Стражник, който да се спре пред нещо по пътя си към това възмездие — но нямаше как Лан да отмъсти за Моарейн повече, отколкото ако беше паднала от кон и си беше счупила врата. Двете с Ланфеар се бяха убили една друга. Той трябваше да е жив. И защо трябваше да се чувства гузна заради смъртта на Моарейн? Наистина, това бе освободило Лан за нея, но тя нямаше нищо общо с него. И все пак първата мисъл, когато научи за смъртта на Моарейн, беше радост, че Лан е свободен, а не мъка за Моарейн. Не можеше да се отърве от чувството си за срам от това и то още повече усилваше гнева й.