Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
Тази усмивка щеше да стои неизменно на мястото си през по-голямата част от месеца, прекаран от „Халибът“ в преход до Охотско море. Всяка друга многоцелева подводница би взела разстоянието за по-малко от три седмици. Но старият реактор от 1950 г. не можеше да вдигне повече от 13 възла, а и подводницата се забавяше допълнително от фалшивата гърбица за дълбоководно спасяване. Повечето от пътуването премина във вбесяващо лазене с 10 възла, докато „Халибът“ преминаваше в голяма дъга на север към Алеутските острови, после надолу край заледения Берингов пролив и край съветски кораби до Охотско море.
Влизането в това море представляваше сложна задача. Екипажът прекара няколко часа в маневри из плитък канал, може би в най-северната част на Курил ските острови, малко под южния връх на Камчатка. Оттам хората видяха през перископа действащ вулкан, но всъщност повече се бояха от слънцето. Само един отблясък от перископа и всеки намиращ се наблизо противолодъчен самолет или кораб щеше да ги открие.
Сега знаеха къде се намират. Макниш им го каза, а също и че при тази мисия ще излизат водолазите. Но не спомена нищо за съветски кабели. Вместо това обяви, че „Халибът“ се намира тук, за да търси парчета от новата и смъртоносна съветска ракета тип „кораб-кораб“. Единствено Макниш, неговите офицери, водолазите и малцина от хората, титулувани като „екипът за специални проекти“, знаеха какво точно са намислили, докато „Халибът“ плаваше бавно край съветския бряг с вдигнат перископ.
На всеки три часа „Халибът“ поемаше по S-образна пътека, правеше осморка или кръг. Всичко това, за да се проверява отзад в онази сляпа точка зад винтовете и да е сигурна, че не я следи друга подводница.
Издирването продължи повече от седмица. Мъжете не откриха нищо, но продължаваха да търсят и да се надяват. След това най-после го видяха на един бряг, далеч в най-северната част на Охотско море. Един от знаците на Брадли, който обявяваше за невнимателните „Не пускай котва. Кабел“ или нещо подобно на руски.
По заповед на Макниш изпратиха риба от Пещерата на прилепите. Сега проблемите с видеосигнала бяха отстранени. Картините по екраните на подводницата продължаваха да бъдат зърнести и сивкави, но пък бяха далеч по-ясни от хидролокаторните изображения, на които трябваше да разчитат при предишното търсене на руската подводница. Сега мъжете, вперили очи в мониторите, виждаха дори неясните форми на гигантските омари, но само на фотоснимки можеха да забележат по-малките риби, облаците светещ планктон и малките подобни на танцуващи диаманти медузи, осветени от прожекторите на механичната риба. Всяко нещо, независимо от размерите си, отдалечено над два метра от камерите и прожекторите, се губеше в тъмните води — мръснозелено-кафяви от утайките, те изглеждаха тъмносиви на екраните. Само няколко души имаха право да гледат, но интересът към тази новост скоро се изгуби и дежурствата, когато гледаха с часове в екраните, сякаш траеха цяла вечност.
Пясъкът на това място сякаш леко се издигаше, като подутина на дъното, дълга около половин метър. Подутината изчезна, после се появи отново, като тире в пясъка, последвано от други тирета. Отначало хората се питаха дали не си въобразяват нещо. Но то беше там — сиви възвишения с тук-там проблясващ черен цвят. Имаше нещо, нещо почти изцяло заровено в утаения пясък.
„Халибът“ тръгна по линията. Докато изображенията трептяха по екраните, рибата правеше по двадесет и четири снимки в секунда. По-късно щяха да я изтеглят, разпорят, презаредят и пуснат отново. Фотолентата обещаваше изображения далеч по-ясни от зърнестата видеокартина, но корабният фотограф нямаше да може да прояви нито една снимка, докато „Халибът“ не се издигне достатъчно близо до повърхността, за да изпусне токсичните изпарения от фотокабината.
Накрая Макниш даде заповед и „Халибът“ изплава нагоре в черната нощ. Фотографът започна да развива филмите от рибата заедно с офицера, отговорен за специалните проекти. В тясната кабина двамата наблюдаваха как се появяват изображенията. Там, на цветните снимки, се виждаше съветският кабел.
Сега екипажът на подводницата трябваше да намери равно място на дъното, където да спусне двете огромни, прилични на гъби котви на кърмата и в носовата част. Макниш търсеше място извън ограничението от три мили. Нямаше да спечели нищо, ако сега предизвиква съдбата. Накрая хареса едно място в северната част на Охотско море, на около четиридесет мили от западния край на Камчатка. Хората му нагласиха леко подводницата на едно място точно над кабела. Почти цял ден отиде за заставане на позиция и спускане на котвите.