Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Странно. Как така? Татко не е ли оставил нищо на мама?
Знам, че бизнесът на татко бе доста мътен. А и той се занимаваше с какво ли не и знам, че тя очакваше да се натъкне ма златна мина, когато той почина. Не че мама би признала подобно нещо.
— Не знам. Не беше много.
— Както и да е. Ти обаче не можеш да продължаваш по този начин. Или ще те вкарат в затвора, или ще си изпатиш.
— Няма проблем. — Ейми заравя пръсти в сините кичури на косата си. — Затворът е готина работа.
— Затворът изобщо не е готина работа. Откъде ти хрумна? Там е гнусно! Там е противно! Всички са с отвратителни коси, не можеш да си обръснеш краката, не използват дезодоранти.
Всичко това си го измислям. Сигурно в затворите вече има и СПА центрове и сешоари.
— И няма никакви момчета — добавям аз. — Нямаш право да ползваш айпод, няма шоколад, няма дивидита. Единственото, което ти разрешават, е да обикаляш двора. — Това със сигурност не е истина. Само че аз вече съм набрала инерция. — А краката ти са вързани с вериги.
— Вече никого не връзват с вериги — поглежда ме презрително Ейми.
— Пак са ги върнали — лъжа, без да се поколебая. — Особено за тийнейджърите. Това беше някаква експериментална правителствена програма. Господи, Ейми, ти не четеш ли вестници?
Ейми започва да шава притеснено. Точно така. Това ти е за хлапето с дръпнатите очи.
— Генно ми е заложено. — Тя отново се окопитва. — Да съм от сбърканата страна на закона.
— Изобщо не ти е заложено.
— Татко е бил в затвора — заявява доволно тя.
— Татко ли? Как така в затвора? — Идва ми да се изсмея.
— Бил е. Чух едни хора да говорят на погребението. Значи това ми е съдбата. — Тя свива рамене и вади пакет цигари.
— Престани! — Дръпвам цигарите и ги изхвърлям през прозореца. — Татко не е ходил в затвора. И ти няма да ходиш в затвора. Изобщо не е готино, напротив, отвратително е. — Замълчавам за момент. — Виж, Ейми… ела в офиса ми и постъпи като стажантка. Ще бъде весело. Ще натрупаш опит, ще изкараш пари.
— Колко? — пита веднага тя.
Господи, каква е досадница понякога.
— Достатъчно! И може и да не кажа на мама какво е станало днес. — Размахвам жълтата листовка. — Разбрахме ли се?
В таксито настъпва дълго мълчание. Ейми бели и без това олющения син лак на палеца си, сякаш това е най-важното занимание на света.
— Добре — свива рамене тя.
Таксито спира на червена светлина и аз усещам как сърцето ми се свива за милионен път, когато поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет е. Дано да са започнали по-късно. Отново поглеждам жълтата листовка и по лицето ми плъзва усмивка. Страхотно измислено.
— Кои са другите знаменитости? — питам я аз. — Нали не си открила Мадона?
— Напротив! — заблестяват очите на Ейми. — Тази жена в Кензингтън страшно прилича на Мадона, само че е по-дебела. Всички до един се вързаха, особено когато казах, че гримът ги прави неузнаваеми. Имам си и Стинг, и Джуди Денч и един невероятно симпатичен млекар, който е като брат близнак на Елтън Джон.
— Елтън Джон млекар? — избухвам в смях.
— Обясних, че извършва доброволен труд, но тайно.
— Как, за бога, ги откри?
— Просто пообиколих. Гуинет ми беше първата, тя ми даде идеята — хили се Ейми. — Тя много ме мрази.
— Защо ли не се учудвам! Сигурно я тормозят повече от Гуинет Полтроу.
Таксито отново потегля. Приближаваме Виктория Плейс Роуд. Отварям папката с презентацията, преглеждам бележките, за да не забравя някоя точка.
— Те наистина казаха, че татко е бил в затвора — тихия глас на Ейми ме стряска. — Не си го измислям.
Не знам какво да кажа. Не проумявам. Нашият баща ли? Просто е… невъзможно.
— Ти попита ли мама?
— Не — свива тя рамене.
— Едва ли е било за нещо… — опитвам се да намеря подходящата дума — лошо.
— Помниш ли, че ни наричаше момичетата? — Нахалното изражение вече го няма. — Трите му момичета. Ти, мама и аз.
Усмихвам се на спомена.
— И танцуваше с всяка една от нас.
— Да — кима Ейми. — Винаги ни носеше огромни кутии с шоколадови бонбони.
— А на теб ти ставаше лошо…
— „Мокети Делър“, дами. — Шофьорът е пред сградата. Дори не съм забелязала кога е спрял.
— Да, благодаря — бръквам в чантата за пари. — Ейми, трябва да тичам. Извинявай, но това съвещание е много важно.
— Какво става? — За моя изненада тя май наистина проявява интерес.
— Трябва да спася отдела си. — Отварям вратата и се измъквам от таксито. — Трябва да убедя единайсетте директори да не правят нещо, което вече са решили да направят. Не искам да прецакам нещата.
— Леле! — Ейми ме поглежда със съмнение. — Ами… късмет.