Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Невъзможно му беше да създава нова техника, без да знае повече за завода. Един прекрасен ден, когато се бореше с проблема, Албърт Бейкър, главният инженер на „Келекс“, му каза:
— Виж какво, Ал. Взехме те, защото ти знаеш много за масспектрометрите. Защо просто не направиш един нов уред на техния принцип?
И Ниър го направи. Той създаде специален малък записващ спектрометър, наречен „линеен записвач“. Той беше настроен към газовия състав в определена точка на каскадата и веднага можеше да установи присъствие на примеси, дължащи се на течове. Данните от многобройните точки се събираха в централния контролен пункт, откъдето се управляваше целият процес.
За първи път голям брой масспектрометри бяха пръснати из целия огромен завод, но данните от тях се отчитаха на едно място — в контролния пункт. Ниър само сглоби първата половин дузина, а след това те вече бяха възпроизведени в голямо количество от „Дженерал Електрик“. Ал Ниър отново беше създал уред, без който проектът „Манхатън“ не би могъл да се реализира.
31.
В началото на март 1943 г. Дороти Маккибин, привлекателна 40-годишна синеока вдовица, бе посетена в дома си в Санта Фе от бившия неин съгражданин Джо Стивънсън, придружен от един непознат, който се представи като Дуейн Мънси.
— Искаме да ви попитаме — започна Стивънсън, — дали бихте приели да станете секретарка към един проект за жилищно настаняване?
— Жилищно настаняване ли? Какво означава това?
— Нарича се проект Y, а аз съм му ръководител. Забранено ми е да давам допълнителна информация, но трябва да знаете, че проектът е много важен.
Дороти Маккибин огледа за миг посетителите. Тя познаваше Стивънсън — неотдавна беше ходил в Бъркли на някакви курсове — а другият, който се наричаше Мънси, би могъл да бъде от Калифорния, защото в Санта Фе хората рядко носят габардинени костюми.
— Не можете ли да ми кажете каква ще ми с работата? — попита тя. — Подала съм молба за работа в една банка. Не че много обичам сметките, но поне знам какво ще правя.
Стивънсън поклати глава.
— Съжалявам, Дороти, не мога нищо повече да ви кажа. Каква заплата ви обещават от банката?
— Сто и двадесет долара на месец.
Двамата мъже станаха.
— Ние ще ви плащаме по сто и петдесет, но искаме да решите до утре. Можете да ни се обадите във фоайето на хотел „Ла Фонда“ най-късно до обяд.
Дороти Маккибин беше доста объркана. Тя не владееше добре нито машинопис, нито счетоводство, и едва се справи с тестовете за работа в банката. Единственото, което познаваше и наистина обичаше, бяха околностите на Санта Фе.
Дъщеря на състоятелен адвокат от Канзас Сити, Дороти получила образованието си в престижния девически университет „Смит“ и пътувала доста в чужбина заедно с баща си. За първи път попаднала в Ню Мексико, където сухият климат помогнал да се излекува от туберкулоза. Красотата на пейзажа поразила нейната артистична натура. След няколко години се оженила и се преместила в Сейнт Пол, Минесота. След смъртта на съпруга си решила да се засели заедно с десетмесечния си син в Санта Фе и купила хубава кирпичена къща в типичния стил на Ню Мексико, обзаведена с испански колониални мебели и индиански черги.
Дороти Маккибин все още се колебаеше, когато на следващия ден се яви в хотел „Ла Фонда“. Стивънсън и Мънси я чакаха до щанда за вестници.
— Решихте ли? — попитаха я те.
Преди да може да отговори, към групата се приближи слаб мъж с широкопола шапка и тренчкот. Той поздрави Стивънсън и Мънси, които му представиха Дороти. Тя не запомни името му, но разбра, че по някакъв начин е свързан с проекта Y. Размениха само няколко думи, но Дороти беше поразена от настойчивия поглед на сините му очи и от спокойната му самоувереност. Тя почувства, че този необикновен на вид човек е зает с някаква особено важна работа.
След като непознатият си тръгна, тя се обърна към Стивънсън:
— Проектът има ли нещо общо с войната?
— Има!
— Чудесно — отговори Дороти. — Кога започвам работа?
Наложи се да започне веднага. В Санта Фе пристигаха десетки учени, тръгнали за Лос Аламос, и Дороти Маккибин трябваше да ги посреща и упътва. Канцелариите на проект Y се намираха на „Ийст Палъс“ № 109. Петте помещения гледаха към един вътрешен двор и бяха охранявани денонощно от армията. Те бяха наети от някой си „мистър Брадли“ — псевдоним на Робърт Опенхаймер — ръководителят на лабораторията в Лос Аламос.