Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
За да постигнат критично състояние за милионна част от секундата, учените решиха да си послужат с „оръдеен метод“. Идеята беше да се използва обикновено оръдие с прерязана цев, половината от масата на урана да се постави на края на дулото като мишена, а другата половина да се изстреля към мишената. Методът не беше много „елегантен“, но учените се спряха на него просто защото нямаше друг начин да се постигне достатъчно бързо критично състояние. Освен това артилерията с нейните традиционни и изпитани от години възможности даваше голяма сигурност.
Младият физик от Бюрото по стандартите Сеп Недърмайер предлагаше нов метод, изобретен от него. Наричаше се „имплозия“ — обратното на експлозия. Принципът на Недърмайер се състоеше в това, да се направи сфера от уран с достатъчно тънки стени, за да бъде субкритична. От външната страна на сферата се поставят експлозиви, които при избухването би трябвало да сплескат сферата навътре и да я превърнат в плътно кълбо с критична маса.
Тази радикално нова идея изглеждаше прекалено сложна. За да се осъществи, експлозивите трябваше да избухнат в един и същ момент и упражнят напълно равномерен натиск върху цялата повърхност на сферата. Недърмайер обяви идеята си за имплозията по време на априлските конференции, но не намери привърженици. Оръдейният метод се наложи.
Инженерните войски издигаха все повече бараки и лаборатории на високото плато. Постепенно се оформяше странен нов град — прашен, без тротоари, струпване на дървени къщички и грозни временни постройки на фона на главозамайващия планински пейзаж. Участъкът Y, както се наричаше Лос Аламос, беше по-малък от другите две секретни селища на проекта „Манхатън“ — Оук Ридж и Ханфорд, но подобно на тях наименованието му липсваше на картата и беше непознато като пощенски адрес. Всички писма за хилядите жители на селището се изпращаха до единствения официален адрес — „пощенска кутия 1663, Санта Фе“.
Въпреки че селището приличаше на военен лагер, населението му беше предимно цивилно. Учените се движеха небрежно облечени — сини джинси или измачкани панталони, без връзки и с прашни обувки. Лос Аламос беше изцяло под военно управление, но цивилните имаха своя градски съвет, който се събираше редовно, за да решава текущи проблеми. А проблемите бяха много — като се започне с т.н. „черни хубавици“ — огромни печки с дърва, истински музейни експонати, поставени в средата на стаите — та се стигне до прекалените мерки за секретност.
Отношенията между научната общност и военните често бяха напрегнати и изпълнени с раздразнение. Докторите смятаха, че секретността е пресилена. Най-много ги дразнеше цензурирането на писмата и строгата „компартиментализация“, която затрудняваше свободния обмен на идеи. На военните пък им беше трудно да се разберат с „дългокосите“, някои от които просто нямаха никакво уважение към уставите.
В социалния живот на Лос Аламос съществуваше фактическа сегрегация между учени и военни. Съвсем естествено беше генерал Гроувс да се превърне в гръмоотвод за всички мълнии, справедливи или не, които учените изстрелваха срещу армията. Той пък смяташе, че това е част от съдбата на всеки шеф и никак не се тревожеше дали е популярен сред учените или не.
Мерките за сигурност бяха изключително строги. Цялото селище беше оградено с бодлива тел, извън която патрулираха въоръжени военни полицаи. Без пропуск никой не се допускаше да влезе, а за района на лабораториите се искаше още един специален пропуск. Жилищата на Опенхаймер, капитан Парсънс и другите ръководители на отдели се охраняваха постоянно и дори мисис Опенхаймер и мисис Парсънс трябваше да си показват пропуските, за да се приберат вкъщи.
Извън малък район непосредствено около Лос Аламос, пътуването вън от селището изискваше специално разрешение, което се получаваше само за изпълнение на официални задачи. Дори придвижването до Санта Фе се ограничаваше. Забранено бе да се изпращат децата в училища извън селището, а тези, които посещаваха подобни училища, не можеха да идват в Лос Аламос при родителите си през ваканцията. Шофьорските книжки имаха номера, вместо имена, и не бяха подписани. Професията на всички жители беше „инженер“, а единственият адрес за всички — „кутия 1663“. Това много озадачаваше пътните контролни органи, ако се случеше да спрат някоя кола поради превишена скорост в участъка Санта Фе — Лос Аламос. Обитателите на градчето не се явяваха в съда и щатската полиция можеше да обсъжда техните пътни нарушения само с представители на военната полиция.