Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Бягаме ли? — попита Апсалар.
Гралите вече бяха яхнали конете и откачаха пиките си.
— Изглежда, не са настроени за разговор — измърмори сапьорът. — Оставете ги на мен. Вие двамата продължете напред!
— Какво? Пак ли? — Крокъс се смъкна от седлото. — Какъв е смисълът?
Апсалар също слезе от коня си, пристъпи към Фидлър и го погледна в очите.
— Ако умреш, какъв ще е шансът ни да оцелеем в тази пустиня?
„Почти толкова нищожен, колкото и ако ви водя.“ Надви изкушението да изкаже на глас тази мисъл и вместо отговор само сви рамене и смъкна арбалета от рамото си.
— Смятам тази среща да е кратка — заяви той и зареди една стрела с „проклетия“ в жлеба на оръжието.
Гралите, вече заели позиция на пътя, наведоха дългите пики и смушиха конете напред.
Сърцето на Фидлър се сви от мъка за тези гралски коне, но той се прицели и стреля. Металната стрела се удари в пътя на три крачки пред нападащите туземци. Взривът беше оглушителен, огънят, който изригна, помете пясъка и отхвърли нападателите и конете им като божия ръка. След миг вятърът отнесе пламъците и дима и остави зад себе си потръпващи тела.
„Безсмислена гонитба и сега — безсмислена смърт. Не съм грал. Нима грехът с превъплъщението предизвика това безмилостно преследване? Жалко, че не можах да ви попитам, воини.“
— Вярно, че ни спасиха на два пъти — промълви Крокъс, — но тези твои морантски муниции са нещо ужасно, Фидлър.
Смълчан, сапьорът зареди нова стрела, пъхна една кожена каишка в спусъка да го заключи и метна тежкото оръжие през рамо. Качи се на седлото, стисна юздите в една ръка и погледна спътниците си.
— Отваряйте си очите. Можем да се натъкнем на друга група без предупреждение. Ако се случи, опитайте се да пробиете през тях.
Тръгнаха напред.
Вятърът се изсмя в ушите им, сякаш напрегнат от възторг заради безсмислената жестокост. Сякаш жадуваше за още. „Вихърът се е пробудил — тази богиня е обезумяла, напращяла е от лудост — кой би могъл да я спре?“ Присвитите очи на Фидлър се взряха напред, в безликия марш на камъните, отвеждащ все по-дълбоко в завихрилата се охрена паст. В нищото.
Фидлър изръмжа проклятие и изтласка от ума си отчаянието, впило се в мислите му. Трябваше да намерят Треморлор, преди Вихърът да ги погълне.
Апторианът — тъмна сянка на трийсет крачки от Калам — газеше с неуморна лекота в пясъка, без да обръща внимание на вятъра. Убиецът неволно изпита благодарност към бурята — всеки път, щом видеше ясно нежелания си спътник, нервите му се изпъваха до скъсване. Беше се натъквал и преди на демони — на бойното поле, както и по раздирани от боеве градски улици. Често пъти тези, които ги хвърляха в гмежта на битката, бяха малазански магове и поради това те се падаха един вид съюзници, въпреки че изпълняваха волята на господарите си с явно безразличие към всички останали. В по-редки, за щастие, случаи се беше изправял срещу демон, хвърлен в боя от противник. В такива случаи оцеляването беше единствената му грижа, а оцеляването означаваше бягство. Демоните си бяха от плът и кръв, разбира се — веднъж беше видял достатъчно вътрешности на един, след като го пръсна една стрела „проклетия“ на Хедж — но само глупаци биха се опитвали да застанат срещу хладния и целеустремен гняв на един демон.
„Само два вида хора загиват в битка — бе казал веднъж Фидлър, — глупаците и окаяниците.“ Да си разменяш удари с демон беше колкото окаяна, толкова и глупава работа.
При все това апторианът стържеше странно в очите на Калам, като желязно острие, мъчещо се да среже гранит. Дори съсредоточаването му за по-дълго върху звяра водеше до нов пристъп на гадене.
Нищо добро нямаше в подаръка на Ша’ик. „Подарък… или шпионин. Развихрила е Вихъра и сега богинята я е яхнала, обсебила я е. Това доста ще подреже фитилчето на благодарността. Освен това дори Дрижна не би могъл току-така да хаби цял демон апториан за нещо толкова дребно като придружител. Така че, приятелю Апт, не мога да ти вярвам.“
През последните няколко дни се беше опитвал да се отърве от звяра, като се измъкваше от бивака тихо, час преди съмване, и се гмурваше в най-силната стихия на пустинната вихрушка. Но да избяга от съществото се бе оказало безнадеждна работа — въпреки всичките му усилия Апт вървеше по петите му като вярно куче, макар да проявяваше милостта да се държи на разстояние.
Вятърът метеше осеяните с камъни хълмове с ненаситна ярост, провираше се в пукнатини и цепнатини, сякаш се лакомеше да изтръгне и последната песъчинка. Гладките куполи на белия варовик, ограждащ от двете страни бреговете на плитката долина, сякаш се състаряваха пред очите на Калам, оголвайки безбройни бръчки и белези.