Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Полидори седеше втрещен и едва си поемаше въздух. Отново настъпи тишина. Той не промълви нито дума, чак докато каретата не спря за нощувка. На слизане ме погледна! „Защо трябва да сте император?“ попита той. „Защо ви се явяват мъртвите?“ По лицето му се четяха изписани омраза и завист. После се обърна и бързо влезе в страноприемницата.
Не го спрях. Въпросите му, разбира се, бяха добри. Посети ме наследницата на пашата — лейди Мелбърн, а пашата изпълняваше ролята на нещо почти като крал. Аз не исках толкова власт — времената на кралете бяха отминали — и макар че бях вампир, все още ценях високо свободата. Но мъртвите от Ватерлоо ми засвидетелстваха своята почит. Дали и те не представляваха нечие творение, създадено за да се подиграе с мен? Но чие, на самия паша ли? Той беше мъртъв, по това нямах съмнения — нали сам бях пробол сърцето му. Бях усетил, че умира, знаех го със сигурност.
Едва ли преди време съм зърнал наистина неговото лице на „Пикадили“, едва ли наистина съм видял бледия му лик на фона на небето над Ватерлоо. Започнах да внимавам с мислите си. Реших да не позволя отново да бъда изненадан. Ако наоколо бродеше някакъв призрак, който иска да ме предизвика, нека си броди колкото ще. Струваше ми се невъзможно новата сила да може да се равнява на моята. Продължихме пътуването, минахме край Драхенфелс, влязохме в Швейцария. Над нас се извисиха Алпите — огромни и студени. През цялото време не забелязах нищо необикновено. Никой не посягаше към сънищата ми. Призракът, който и да бе той, сякаш остана зад нас. Това ме радваше, но не ме изненадваше. Спомних си, че на Ватерлоо го ударих през лицето. Би било глупаво от негова страна да продължи да си съперничи с мен. Щом наближихме Женева, започнах да се отпускам — Байрон замълча. — Това, разбира се, се оказа голяма грешка.
Ребека чакаше.
— Пашата ли? — попита тя след малко.
— Не, не — лорд Байрон поклати глава. — Не. Изненадата дойде в доста по-различен вид. Пристигнахме в „Отел д’Англетер“. Слязох от каретата и влязох във фоайето. В същия момент усетих някаква миризма. Беше позната, убийствена, неустоима. Замрях, после се огледах, очаквайки да видя едва ли не Августа. Край мен бяха само Полидори и хората от хотела. Онемял се подписах в регистрационната книга. Възраст, пишеше там. Изведнъж почувствах ужасно, тегнещо отчаяние. „Сто години“, написах аз. После се оттеглих в стаята си, опитвайки се да изпразня съзнанието си. Оказа се невъзможно. Навсякъде долавях лекия мирис на златиста кръв.
Час по-късно получих бележка. Отворих плика. „Скъпа моя любов“, пишеше там, „съжалявам, че толкова сте остарял. Пътувахте наистина бавно. Но мислех, че сте на двеста… Тук съм с Мери и Шели. Надявам се скоро да ви видим. Разбира се имам да ви казвам много неща. Засега, дано небесата ви пратят спокоен сън. Толкова съм щастлива.“ Беше подписано само с „Клер.“
„Лоши новини ли?“ попита Полидори с присъщата си тактичност.
„Да“, отвърнах бавно аз. „Би могло да се каже.“
Полидори се захили. „Ох, божичко“, рече той.
Успях да избягвам Клер още два дни. Тя ме преследваше през цялото време с бележки. Знаех, че накрая ще попадна в ръцете й. Все пак бе прекосила половин Европа, за да бъде с мен. Лудостта й не можеше да се отрече. Намери ме един следобяд, докато гребяхме с Полидори по езерото. Тя ме чакаше на брега, заедно с двама свои приятели. Бях в капан. Колкото по-близо се придвижвах, толкова по-силен ставаше парфюмът в ноздрите ми. Измъкнах се от лодката и бавно пристъпих към нея. Тя протегна ръка. Поех я с нежелание и я целунах. В същия миг от жажда ми се зави свят. Пуснах бързо ръката й и й обърнах гръб — на нея и на зародиша на нашето неродено дете.
„Лорд Байрон?“ Един от придружаващите Клер приближи да се ръкува с мен. Вгледах се в лицето му. Беше фино и бледо, обрамчено с дълга златиста коса — лице на поет, или по-скоро, рекох си, на вампир. „Господин Шели?“ попитах аз.
Той кимна.
„Много ми е приятно“, казах и поех ръката му. Ръкувах се и отправих очи към третия член на групата. Проследявайки погледа ми, Шели хвана дамата за ръката и я придърпа напред. „Вие вече познавате Мери, сестрата на Клер, нали?“
Усмихнах се и кимнах. „Да, познавам се с вашата съпруга.“