Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
Наблизо премина един илитид, но той беше твърде погълнат от случващото се с мозъка, за да забележи, че елфът вече не е роб. Дризт нямаше други оръжия, освен тялото си, но гневът му бе толкова силен, че това дори не го притесни. Той скочи във въздуха зад нищо неподозиращото чудовище и кракът му се вряза в октоподската глава на илитида. Крадецът на мисли се строполи сред жилавите гънки на мозъка и се претърколи няколко пъти, преди да спре окончателно.
Всички роби в стаята осъзнаха, че са свободни. Дуергарите веднага се скупчиха заедно, пометоха два илитида, започнаха да ги налагат с юмруци и да ги тъпчат яростно с тежките си ботуши.
— Фиуу! — дочу се отстрани.
Дризт се обърна и видя как другият мрачен елф се олюля, зашеметен от атаката. Един крадец на мисли се спусна към клетото създание и го сграбчи в здрава хватка. Четири пипала се плъзнаха по лицето на обречения мрачен елф, впиха се в кожата му и задълбаха към мозъка му.
Дризт се втурна да помогне на сънародника си, но втори илитид застана на пътя му и се прицели. Мрачният елф се хвърли встрани, когато прозвуча нова атака. Фиуу! Той хукна да бяга в отчаяно желание да увеличи разстоянието между себе си и илитида, ала нов писък на елфа го накара да спре за момент и да погледне през рамо.
Гротескни, изпъкнали черти прорязваха лицето на сънародника му — гледка, изпълнена с повече страдание, отколкото Дризт някога бе виждал. Главата на илитида се тресеше, а пипалата му, дълбоко впити под кожата на елфа, изсмукваха мозъка му, пулсираха и се издуваха. Обреченото създание изкрещя за последен път и се отпусна безжизнено в хватката на илитида, а чудовището довърши ужасяващото си пиршество.
Обезобразеното страшилище несъзнателно спаси Дризт от подобна участ. Високото седем фута същество притича между Дризт и преследващия го крадец на мисли точно в мига, в който илитидът отново атакува. Вълната от ментална енергия зашемети страшилището само за момент, но и той беше достатъчен на илитида да се приближи. Крадецът на мисли посегна, за да сграбчи беззащитната си, както мислеше, жертва, но страшилището замахна с огромната си ръка и запрати преследвача върху камъка.
Още илитиди се спуснаха към балконите, издадени над кръглата стая. Дризт не знаеше къде са приятелите му, нито как би могъл да се измъкне, ала изведнъж забеляза една врата до пътеката и тя изглеждаше като единственото му спасение. Мрачният елф се спусна към нея и тъкмо да я достигне, когато вратата се отвори с трясък.
Дризт налетя на причакващия го илитид.
Ако вътре в каменния замък цареше врява и безпорядък, то извън него бе настанал истински хаос. Вече нямаше роби, които да нападат Закнафейн. Нараняването на централния мозък ги бе освободило от влиянието на крадците на мисли и сега гоблините, сивите джуджета и всички останали бяха загрижени единствено за собственото си бягство. Онези, които бяха най-близо до изходите на пещерата бързо излязоха, другите се щураха насам-натам, опитвайки се да избегнат непрекъснатите атаки на илитидите.
Без дори да се замисли, Закнафейн замахна с меча си и повали затичалия се към него пищящ гоблин. После се насочи към съществото, преследващо дребното създание, премина през поредната вълна от зашеметяваща енергия и посече крадеца на мисли.
В каменния замък Дризт напълно възвърна самоличността си; заклинанията, с които бе надарен Неживият, веднага разпознаха характерните мисли и взеха на прицел единствената си цел — мрачния елф, син на До’Урден.
Открил отново жертвата си, Закнафейн изрева яростно и се запъти право към замъка, оставяйки след себе си множество мъртви и ранени илитиди и осъзнаващи се роби.
Друг рот измуча от изненада, когато се понесе във въздуха. Накуцващи, три от говедата се разхождаха от другата страна на пропастта, а четвъртото сподели съдбата на сивото джудже и полетя към дъното на дълбоката бездна. Този път, обаче, Трак се бе прицелил точно; малкото говедо се удари в лоста и го бутна в активираща позиция.
Вълшебният мост незабавно се спусна и веднага щом достигна твърда земя се закова на нея, точно пред краката на Трак. Клюнестото изчадие грабна още едно сиво джудже, просто така, за късмет, и хукна напред.
Беше стигнало почти до средата на моста, когато се появи първият крадец на мисли, бързащ да стигне до ръчката. Трак знаеше, че няма да може да премине от другата страна преди илитида да е събрал вълшебното съоръжение.
Оставаше му само едно.
Без да съзнава нищо от случващото се, дуергарът се издигна високо над главата на клюнестото изчадие. Без да спира, Трак изчака илитидът да се приближи достатъчно и изстреля джуджето. Крадецът на мисли протегна четирипръстата си ръка към лоста, когато живият снаряд се блъсна в гърдите му и го събори на земята.