20 години по-късно

— Сега — каза нещастният Ла Раме — желязната круша, искам я: иначе ще ме съдят, задето не съм викал. Натикайте я, ваше височество, натикайте я!

Гримо се приготви да изпълни желанието му, но надзирателят направи знак, че иска да каже още нещо.

— Говори! — заповяда херцогът.

— Сега, ваше височество — каза Ла Раме, — не забравяйте, че ако пострадам за вас, имам жена и четири деца.

— Бъди спокоен. Сложи крушата, Гримо!

За миг това беше сторено и Ла Раме бе поставен на земята, два-три стола бяха катурнати в знак на борба, Гримо извади от джобовете на надзирателя всички ключове, отключи най-напред стаята, в която се намираха, и завъртя два пъти ключа, когато излязоха. След това двамата тръгнаха бързо по галерията, която водеше в малкия двор. Трите врати бяха отключени и заключени последователно с ловкост и бързина, които правеха чест на Гримо. Най-после стигнаха на мястото за игра на топка. То беше съвсем пусто: нито часови, нито някой по прозорците.

Херцогът изтича на стената и видя от другата страна на рова трима конници с два запасни коня. Той размени знак с тях — те чакаха именно него.

През това време Гримо връзваше въжето за спускане. Това беше не стълба, а кълбо от копринен шнур с пръчка на края, на която се сяда като на кон; кълбото се размотаваше само от тежестта на възседналия.

— Спускай се — каза херцогът.

— Пръв ли, ваше височество? — попита Гримо.

— Без съмнение — отговори херцогът. — Ако ме заловят, излагам се на опасността да вляза пак в затвора, а ако те пипнат тебе, ще те обесят.

— Така е — каза Гримо.

И без да се бави, Гримо възседна пръчката и започна опасното слизане; херцогът го следеше с очи, обзет от неволен страх: внезапно, когато той достигна три четвърти от стената, шнурът се скъса. Гримо полетя в рова.

Херцогът извика, но Гримо дори не изпъшка, макар че навярно беше тежко ранен, защото остана неподвижно на мястото, където падна.

Веднага единият от чакащите се спусна в рова, върза под мишниците на Гримо кран на едно въже и двамата му другари, които държаха другия край, изтеглиха Гримо при себе си.

— Спускайте се, ваше височество — каза човекът в рова. — Остава да се скочат само петнадесет фута, а тревата е мека.

Херцогът беше започнал вече да действува. Неговата работа беше по-мъчна, защото нямаше пръчката,, за да се поддържа; трябваше да се спуска със силата на ръцете си, и то от петдесет фута височина. Но, казахме вече, херцогът беше ловък, силен и хладнокръвен; за по-малко от пет минути той достигна края на шнура; както му беше казал благородникът, до земЯтя оставаха най-много петнадесет фута. Той изпусна шнура и падна на крака, без да се нарани.

Веднага се покатери по склона на рова, в края на който го чакаше Рошфор. Другите двама благородници му бяха непознати. Припадналият Гримо бе вързан върху един кон.

— Господа — каза принцът, — ще ви благодаря по-късно. Сега не бива да губим нито минута. На път! Напред! Който ме обича, да ме последва!

Той се метна на коня си и препусна в галоп, като поемаше дълбоко дъх и викаше с неизразима радост: