Сделката на капитан Ворпатрил

— Женитбата ни беше временно решение, сър, както майка ми вероятно ви е обяснила. Идеята беше да спася Тедж от известни, ъъ, правни усложнения на Комар. И успях, всичко е тип-топ… оправихме нещата, отървахме я, един вид. Сега остава да я отървем от мен и тя ще е… ами… отървана. Свободна тоест.

Чиновникът докосна комуникатора на китката си в знак, че времето тече, и граф Фалко кимна отривисто.

— Да, да, знам. Е, късмет и на двама ви…

Фалко се понесе по коридора към задната врата на съдебната зала. Иван поведе Тедж в обратната посока, към чакалнята. Друг чиновник записа имената им и ги остави да чакат.

Тедж обиколи стаята, спираше да разгледа дърворезбите и другата украса, най-вече предмети и факсимилета с историческа стойност, после застана пред големия стенен екран, който показваше снимки на Нови Евиас и селските райони около него от времето на Изолацията до наши дни.

След малко Иван също стана — да седи беше непоносимо — и се престори, че разглежда дърворезбите.

— Добре, че не събориха и тази сграда като другите. Това, че ставаме галактици, не значи, че трябва да захвърлим миналото си на бунището, нали така.

Думите му извикаха усмивка върху лицето на Тедж, една от малкото през последните часове.

— Сериозно ли мислиш, че правите това?

Но преди Иван да е измислил отговор на този странен въпрос, чиновникът се върна и каза:

— Капитан и лейди Ворпатрил? Вие сте следващите.

И ги поведе по коридора към съдебната зала на Фалко. Дръпнаха се настрани да пропуснат една група… не, две групи хора, които излизаха от залата — едните изглеждаха въодушевени, другите се чумереха разочаровано. Залата с дървена ламперия беше изненадващо малка и за облекчение на Иван — полупразна. Фалко и неговият чиновник седяха зад голямо писалище върху подиум в дъното, току пред подиума имаше две банки, където млада адвокатка събираше на купчина пожълтели документи от времето на Изолацията и ги трупаше върху електронното си куфарче, в средата на залата имаше няколко дървени скамейки, завинтени за пода, а до вратата стоеше възрастен пристав в униформата на окръг Ворпатрил. Съдебният пристав пое Иван и Тедж от чиновника, който тръгна обратно към чакалнята и задълженията си на разпоредител, и ги поведе към празните маси.

— Ами, единият трябва да седне на едната банка, другият — на другата — каза с известно притеснение служителят. — Заедно със съответния си адвокат.

— Ей сегичка си тръгвам — увери ги адвокатката, която още се бореше с купчината документи.

— Нямаме адвокати — каза Иван. — Няма да ни трябват.

— И предпочитаме да седнем заедно — добави Тедж. Иван кимна и двамата се настаниха зад празната банка. Иван провеси ръка между твърдите дървени столове и след миг ръката на Тедж се плъзна в неговата. Пръстите й бяха студени, безкръвни сякаш, а не топли и жизнени, каквито бяха обикновено.

Граф Фалко си шушнеше нещо с писаря си, после вдигна глава, кимна на пристава и той обяви официално на празната зала:

— Следващото дело, капитан лорд Иван Ксав Ворпатрил срещу лейди… — Приставът млъкна, погледна някакво листче в ръката си и замърда устни. Почуди се, после се спря на следната формулировка: — Срещу съпругата си, лейди Ворпатрил.