Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Неочаквано произшествие попречи на обсъждането на детайлите за бъдещото сътрудничество.
— Ииии! — чу се изведнъж многогласен женски писък, толкова мощен, че събеседниците изумени се обърнаха.
През залата препускаше Дон Цурумаки.
— Изненада! — с кикот крещеше Дон и сочеше завесата, закриваща една от стените на помещението.
Тъкмо оттам се носеше писъкът.
Диригентът бурно заръкомаха, пожарникарите подкараха ведра мелодийка, завесата се разтвори и се видяха строени в редица девойки с ефирни рокли. Всичките бяха японки, но ги командваше висока рижа французойка.
— Mes poules, allez-op65! — провикна се тя и всички вдигнаха поли и дружно метнаха крака във въздуха.
— Канкан! — зашумяха гостите. — Истински канкан!
Танцьорките не вдигаха крака кой знае колко високо, пък и самите им крайници бяха възкъси, но зрителите въпреки всичко изпаднаха в истински възторг. Очевидно знаменитата парижка атракция все още не беше много позната в Япония, така че атракцията беше изключителна.
Ераст Петрович видя как се вторачи в танца Обаяши, тя се изчерви, закри устата си с длан. Другите дами също не откъсваха поглед от сцената.
Титулярният съветник потърси с поглед О-Юми.
Тя бе застанала до своя британец, отбелязваше лудия такт с ветрилото си и леко мърдаше изваяната си глава, следейки движенията на танцьорките. Внезапно направи нещо, което едва ли бе видяно от други освен Фандорин — всички бяха прекалено погълнати от канкана. О-Юми вдигна пола и кракът й, обут в копринен чорап, литна високо нагоре, над главата й — нещо, което танцьорките не можеха да направят. Кракът беше дълъг и строен, а движението толкова устремно, че сребърната обувчица се изхлузи от стъпалото й. Ефирният предмет направи святкащо салто във въздуха, полетя към земята и бе хванат от Булкокс. Англичанинът и приятелката му се засмяха, после „достопочтеният“ сгъна коляно, хвана събутото краче, задържа тънкия глезен малко по-дълго от необходимото и въдвори обувчицата на мястото й.
Пронизан от остро болезнено чувство, Ераст Петрович отмести поглед.
Първият слънчев лъч
Късно през нощта в края на все същия безкраен първи ден Ераст Петрович седеше в кабинета на началника на общинската полиция. Очакваха туземния инспектор, който щеше да стане третият член на следствената група. Засега пиеха силно черно кафе и неусетно се вглеждаха един в друг.
Сержант Уолтър Локстън съвсем доскоро бе пазител на закона в някакво скотовъдно градче в американския Див запад и бе запазил непокътнати всички обноски на тоя нецивилизован край.
Той беше качил крака на масата и се клатеше на стола си; униформеното кепе бе нахлупено почти до носа му, като да беше каубойска шапка. От ъгъла на устата му стърчеше угаснала пура, а на колана на сержанта висяха два колосални револвера.
Полицаят не млъкваше нито за миг, сипеше смешки, всячески се правеше на отворен, но Фандорин все повече се убеждаваше, че Локстън далеч не е такова дете на природата, за каквото опитва да се представи.
— Ама и моята кариера е една, не е за разправяне — обясняваше той, разтягайки гласните до безкрай. — Нормалните хора от сержанти стават маршали, а при мен е точно наопаки. В оная дупка, където на петстотин жители се падаха пет хиляди говеда, а престъплението на века беше кражбата на шейсет и пет долара от местната поща, ме наричаха „маршал“66. Тук, в Йокохама, където живеят почти десет хиляди души, да не говорим и за неизброимите тумби японци, съм само сержант. И то при положение, че помощникът ми е лейтенант. Да си умреш. Така се полагало тука. Сержант, а? Налага ми се, като пиша писма до нашите, да лъжа — подписвам се „капитан Локстън“. Всъщност според всички правила трябва да съм капитан. Това със сержанта са някакви ваши европейски измишльотини. Кажете, Ръсти, при вас в Русия сержанти има ли?
— Не — отвърна Ераст Петрович, вече примирен с ужасното „Ръсти“’67, което се дължеше, от една страна, на неспособността на Локстън да произнесе „Ераст“, а от друга — на побелелите слепоочия на титулярния съветник. Дразнеше го само упоритостта, с която домакинът му се противеше на разговора по същество. — В нашата полиция сержанти няма. Питах ви, Уолтър, какво ви е известно за заведението „Ракуен“.
Локстън извади пурата от устата си и цъкна към кошчето кафява плюнка. Погледна руснака с воднистите си леко изпъкнали очи и май разбра, че онзи няма да го остави на мира. Навъси медночервената си физиономия и с нежелание отговори:
65
Напред, пиленца (фр.). — Б.а.
66
Обръщение към американски шериф. — Б.пр.
67
Rusty (англ.) — овехтял, избелял, стар. — Б.а.