Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Цял букет от красавици се бе събрал около един мършав повратлив господин, който им демонстрираше някакви картинки. Беше японец, но по-издокаран от някой денди по лондонската „Бонд Стрийт“: жилетка на капки, косата с брилянтин, орхидея в бутониерата.
— Княз Онокоджи — прошепна на Фандорин консулът. — Местният законодател на модата. И той в известен смисъл е продукт на прогреса. Такива князе доскоро нямаше в Япония.
— А това, дами, е мадраско боне на Бонар — долетя до тях превзетият глас на княза, който се изхитряваше да вмъква типичното парижко „р“ в английския говор. — Най-новата колекция. Обърнете внимание на наборчето и особено на панделката. Семпло, а колко елегантно!
Всеволод Виталиевич поклати глава:
— И това било потомък на влиятелни даймьо! Баща му беше господар на цялата съседна провинция. Но сега тия феодални княжества са ликвидирани, бившите даймьо станаха държавни пенсионери. На някои като това конте им се услади новият статут. Нямаш никакви грижи, не се налага да издържаш глутница самураи, живей си живота и се наслаждавай на благините му. Онокоджи впрочем на бърза ръка фалира, но щедрият Облак-сан го е поел от благодарност за покровителството, с което нашият разбойник е бил облагодетелстван от татенцето на княза.
Ераст Петрович мръдна настрана, за да запише в тефтера си полезните сведения за прогресивното месоядство и пенсионерите даймьо. Опита се пътьом да скицира и профила на О-Юми: извивката на нейната шия, носа с плавната гърбица, бързия поглед изпод сведените клепки. Но не постигна прилика, нещо не достигаше.
— А ето и човека, който ни е нужен — повика го консулът.
В ъгъла до колоната разговаряха двама: познатият вече на Фандорин достопочтен Булкокс и някакъв господин с монокъл и мършав, та вероятно също англичанин. Беседата май не бе много приятелска — Булкокс се усмихваше недружелюбно, гримаса бе изкривила тънките устни на неговия събеседник. Дамата с хермелина не беше с тях.
— Капитан Бухарцев — рече Всеволод Виталиевич, повел помощника си през салона — в пореден сблъсък с британския неприятел.
Ераст Петрович се загледа с интерес в морския агент, но не откри нищо, което да подсказва, че тоя джентълмен е руснак. Представителите на двете враждуващи империи си приличаха като родни братя. Ако опреше до избор, човек би взел за славянин по-скоро Булкокс с неговата буйна коса и открита енергична физиономия.
Разговор между четиримата не се получи. Англичанинът, с когото консулът запозна Фандорин, му кимна сухо, извини се, че го чака дама, и се оттегли, оставяйки руснаците да си общуват помежду си.
Фандорин не хареса ръкостискането на капитан-лейтенанта — ама че маниер да подаваш само върховете на пръстите! Мстислав Николаевич (така се казваше агентът) явно искаше веднага да установи дистанция и да демонстрира кой е главният тук.
— Мръсно англичанче — изсъска Бухарцев, изпращайки Булкокс с присвити очи. — Как смее?! „Не бива да забравяте, че Русия от двайсет години вече не е велика сила!“ Как ви се струва? Пък аз: „Ние току-що победихме Отоманската империя, а вие не можете да се справите с някакви жалки афганистанци.“
— Добре сте го отрязали — одобри Всеволод Виталиевич. — А той какво отговори?
— Има нахалството да ме поучава. „Вие сте цивилизован човек. Нима не ви е ясно, че светът само ще спечели, ако се научи да живее по британски?“
Това съждение накара Фандорин да се замисли. Ами ако англичанинът е прав? Ако трябва наистина да избираме начина, по който да живее светът — дали по английски или по руски… Но на това място Ераст Петрович се скастри сам. На първо място заради липса на патриотизъм, а на второ за некоректното поставяне на въпроса. Преди всичко трябва да се реши дали ще е добре целият свят да заживее по един-единствен образец, па бил той и най-чудесният.
Той размишляваше върху тоя сложен проблем, докато Доронин полугласно разказваше на агента за зловещите пътници на капитан Благолепов.
— Глупости — навъси се Бухарцев, но след кратък размисъл се оживи. — А впрочем бива. Ако не друго, поне ще демонстрираме на министъра колко е угрижена Русия за неговата сигурност. Нека не забравя, че неговите истински приятели сме ние, а не англичаните.
В тоя миг домакинът, който се виждаше отдалеч благодарение на забележителния си фес, се втурна към вратите, където започна някаква суетня: някои от гостите плъпнаха напред, други, напротив, се отдръпнаха почтително и в залата бавно пристъпи японец със скромен сив редингот. Той се спря на прага, поздрави събралите се с изящен поклон. Приятна усмивка озаряваше умното му тясно лице с пуснати надолу мустаци.