Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
След тези думи махна зад себе си. Земята се отвори и аз видях едно стълбище.
"Благодаря ти! Мен няма да видиш като сянка!" — рекох и започнах да слизам по стъпалата.
Ето как се озовах всъщност в онази прастара постройка, която бе издигната върху здравата скална основа. Денят се процеждаше през отворите като сипкава здрачевина. Пребродих вътрешността нагоре-надолу, но не видях нищо. Помещението беше съвършено празно. Явно е било ограбено напълно, както се прави тук и там примерно с теософските и философски доктрини. Там мислите биват отмъквани като мебелировка, изтупвани надлежно и наново полирани, наместени в ново жилище и преименувани! Южната част на постройката беше затрупана. Добре знаех защо. Оттук са били блъскани хората във водата.
По вътрешните стъпала се изкачих до втората постройка, която ми напомни за древен Иран, за Заратустра. Тя също беше празна, съвършено празна. Не се виждаше нито човек, нито някакво друго същество. Също и тук бе ограбено и отнесено всичко! Хората би трябвало все пак да почитат миналото като нещо свято! Не да го правят подвластно за собствени цели и да проклинат после времето, което го е създало! Южният край беше зазидан.
Отново поех по стъпала нагоре към двойния етаж с пропуканите плочи. Тук и там лежеше някой древен предмет, който хората не бяха сметнали ценен за грабеж. Имаше също и следи, навяващи заключението, че от време на време все още се отбиват хора, но сега бях сам. Наистина ли? Съвсем сам? Никой ли не ме наблюдаваше? Последното помещение на юг беше затрупано, но не до тавана. Там горе спокойно можеше да се скрие човек, а в рехавия куп отломъци видях следи, подсказващи, че тук наскоро са се качвали хора. Това бе съвсем безопасно за свикналия, но не и за незапознати с обстановката, търсещи тук евентуален изход. От другата страна спусъкът пропадаше стръмно към басейна. Докато стоях отдалеч и гледах тавана, горе се подаде леко една глава и се взря зорко в мен. Косата беше бяла като сняг, погледът остър като лезвието на кама. Човек с такива очи знае какво иска и не познава пощада. Той би имал даже куража да се скрие дебнещо досами провалата, стига да има надеждата, че после някой друг ще се срине в нея. Аз естествено си дадох вид, че не съм го видял, и се отправих към следващото стълбище, за да се кача на най-горния, многолик етаж.
Стълбите не водеха директно нагоре към него. Стигаха до една отворена врата, при която някаква тъмна нереалност ми се поклони дълбоко и заговори с приглушен кух глас:
"Ние знаем твоето желание и те очаквахме. Ти мислеше да отидеш веднага на горния строеж, но трябва първо да минеш през тези сводести помещения, върху които той е възникнал от камъни и тухли. Тук са отрупани всички съкровища, изнамерени от човека от самото Изначалие досега. Ние сме ги събрали, откъде, с каква цел, защо, ще чуеш едва когато бъдеш озарен от милостта на нашия господар. Той е готов да говори с теб. Дори е склонен да те приеме на своя служба. За да видиш колко богато умее да възнаграждава, преобилно да дарява, трябва да те преведа през тези помещения. Но се задължаваш да ми дадеш дума, че никога няма да издадеш това, което ще ти покажа. От други изисквам най-свята клетва, но за теб знам, че думата ти е достатъчна. Ще я дадеш ли?"
"Да" — отговорих, макар нещо в мен да казваше: "Не му я давай и не го докосвай, в противен случай ще изпаднеш в негова власт!"
"Дай си тогава десницата!"
Сторих го. На пипане ръката му беше някак си безсмислена, студена като на мъртвец, пихтиесто сладка и по змийски хлъзгава! С моето докосване той сякаш започна да получава живот и енергия.
"Хайде, следвай ме! — подкани ме с внезапно променен, заповеден тон. — И не говори с никого освен само с мен! Защото чрез ръката, която ми даде като клетва, ти стана в името на Бога моя собственост. Нямаш право да се обръщаш към други освен към мен, грижещия се за теб!"
Хвана ме по-здраво за ръката и от това още по-ясно почувствах, че ми отнемаше силата — тя преминаваше в него. Изправи дотолкова високо ниско приведената пред мен фигура, че два пъти ме надвиши, и продължи с крайно категоричен, властен маниер:
"Твоят дух е мой, моя е и душата ти и само тялото ти остава засега, докато реша как и къде ще ни служи. От моята ръка струи в теб най-върховното щастие, което може да има за хората — ти си напълно безволев и следователно освободен от всякаква вина и грях! Прави каквото ти казвам, добро или зло, занапред ти ще бъдеш свободен от отговорност, защото аз я поемам. Аз също се подчинявам само за да бъда свободен. Така прави всеки по йерархията нагоре до Върховния! По нареждане на моя господар аз ще възнаграждавам всяко твое дело, с което ще ни бъдеш полезен. И със същото пълномощие ти опрощавам всичко, което навреждаш на другите! Ето защо бъди спокоен каквото и да става! При нашата мощ загива всеки враг!"