Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Какво може да има горе, ефенди? — попита Кара. — Аз размишлявах къде ли се намираме. При всички случаи под руините, но на кое място?
— И аз тъкмо пресмятах наум — отговорих. — Утре в руините ще направя някои замервания и ще знам точно. По обратния път ще преброя по-точно камъните, които са с еднаква дължина и височина. Сега преценявам приблизително, че точно над нас лежи най-долният древен строеж, в чийто преден зид има малки отверстия, представляващи вероятно прозорци. Заключавам това и от обстоятелството, че тази постройка се издига върху същата порода скала, от която се състои дясната страна на канала. Камъните от лявата преброих. Ще си го отбележа.
Извадих бележника от джоба, за да запиша данните. Тогава Кара каза, посочвайки нагоре:
— На един скален издатък нещо виси. Сякаш някой се е сгромолил оттам горе, където нищо не можем да видим, а от дрехата му се е откъснал парцал и е останал там.
Погледнах нагоре. Така беше. Висящият парцал се бе пропил с варовик и не беше изгнил.
— Дострашава ме, ефенди! — продължи Кара. — Ако онази черна дупка в тавана можеше да разкаже колко народ е изгнил в тъмната, леденостудена вода… Да се връщаме! Побиват ме мразовити тръпки!
Заловихме се за греблата и се върнахме в главния канал, който отвеждаше на късо разстояние по-нататък и излизаше после на голям подземен воден басейн. Намирахме се при южния му край. Потонът беше толкова висок, че при слабата светлина не можехме да го видим. Вляво естествената скална стена на басейна чезнеше в дълбоката тъма. Вдясно неподвижната и вероятно непрекъсната повърхност на водата лежеше в заплашителен мрак. Въздухът беше по-влажен, почти мокрещ, и с мирис на плесен. Тук сякаш се бяха извършвали гнилостни процеси, отдавна отминали, наистина, но без неприятния лъх от разлагането да се е уталожил напълно. Не се дишаше добре, но се издържаше. А факлата гореше доста ярко. Трябваше да има някакво място, което свързваше злокобното помещение с външната атмосфера.
— Тук се носи смрад на стари, влажни гробове — каза Кара, като се потърси. — Сега ми е по-мразовито отколкото одеве. Имам чувството, сякаш във водата под нас лежат само трупове! Какво ще правим сега, ефенди?
— Ще изследваме този воден басейн.
— Мислиш ли, че ще успеем да намерим пътя за връщане?
— Да.
— Но все пак беше кахърен! Показа го с нареждането, което даде на Шакара.
— Имах предвид нещастие от лош, задушаващ въздух. Но ние можем да дишаме, а тази естествена пещера навярно не е толкова голяма, че човек въпреки цялото си внимание да се заблуди. Ако действаме предпазливо, нищо няма да може да ни се случи. Да се придържаме на първо време към периферията на езерото! Тук вляво то свършва. Ако го следваме надясно по края, докато се върнем на сегашното място, ще сме се запознали с измерението му и ще знаем какво още ни предлага. Хайде!
Отклонихме се от канала надясно и заплавахме покрай свръхздравия наглед зид, от другата страна на който се намираше съседният канал. Броях квадрите му. Тук той беше малко по-дълъг отколкото отвъд и ограждаше втори страничен канал, чиято друга страна представляваше не компактна стена, а естествени подпорни стълбове. Височината беше толкова голяма, че дори когато запалих втора факла, видяхме тавана твърде неясно. Той и тук не достигаше до края на канала. Тук също зееше горе един отвор с кой знае какво предназначение. Докато гледах изучаващо нагоре, Кара изрази мнение:
— Вероятно и тук са бутали надолу към смъртта онези хора, които е трябвало да изчезнат! Вярно, няма категорични белези, но… Аллах в’ Аллах! Погледни натам! Какво лежи върху камъка?
Посочи към последния от споменатите стълбове. Той излизаше от водата с диаметър най-малко шест метра, но веднага изтъняваше по такъв начин, че диаметърът му възлизаше нагоре на едва ли и два метра. Ето как възникваше една равна площадка с четири метра ширина и върху нея лежеше онова, което накара Кара да придаде такъв уплашен край на своето изречение. Приближихме лодката и видяхме, че въпросният предмет беше човешки скелет — превит, коленете придърпали към тялото, едната ръка отворена, сякаш молеше помощ, другата свита в юмрук, протегната в проклинаща закана.