Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Това е един от нещастниците, за които говорих! — извика Кара. — Той е можел да плува и се е държал над водата, докато се натъкнал в мрака случайно на стълба. Напипал равното място и изпълзял горе. Там после окаяно чезнел, умирал от глад, гаснел. Как ли се е молел, проклинал, кряскал, хленчел в този ужасен, мокър, безмилостен подземен свят! Хълцал, стенал, ревял, крещял в най-ужасни мъки и смъртен страх, докато одрезгавял по такъв начин, че можел вече само вътрешно да проклина, и с последното проклятие отишъл при Аллах, който така и не се вслушал в неговите молби!
Не казах нищо. Изследването на скелета за мен бе по-важно от всякакви други разсъждения. Беше влажен, но твърд като камък, пропит и изцяло покрит с варовик. На зрял мъж, в най-силните години. Високо, широко чело. В живота навярно красив, умен мислител. Първата мисъл в неговия живот — благословия за майката, последната — проклятие за своето рождение! Колко ли дълго лежеше на това място вкамененият скелет? Столетия? Хилядолетия? Към кой народ, кое съсловие, към коя религия са принадлежали чудовищните злодеи, запокитили го в подобна смърт? Предполагах, че точно над нас се намира строежът с двата изпъкнали релефа. Значи езичници!
— Да се махаме оттук! — казах. — Преднамерено се облякох топло, защото си казах, че тук ще бъде студено. Но мисля, че и на мен започна да ми става мразовито!
Басейнът завиваше оттук наляво, за да образува трети и после четвърти страничен канал. И странно! Тези канали лежаха, първо, по мое предположение, точно под третия и четвъртия етаж на руините. И, второ, всеки свършваше с подобно отверстие в потона, както бе случаят при първите два. Каква цел преследваше тази зловеща връзка на слънчевия горен свят с тъмния подземен басейн? Та вода горе е имало винаги и за всякакви нужди! Или причините са били също така мрачни и неумолими като леденостудените води, по които се носеше сега нашата лодка?
Когато поискахме сега да обърнем и потопихме по-дълбоко греблата, водата се раздвижи по-силно отколкото преди това. Вълнението умножи в дълбочина отраженията от факелните пламъци. Пречупването на светлината породи едно привидно приближаване на всичко, намиращо се там долу, и ето как пред очите ни се надигна множество човешки фигури, които сякаш се движеха и застрашително плуваха към нас. Кара нададе пронизителен вик на ужас, а и на мен гледката въздейства така, че за малко да изтърва греблото.
— Трупове, намираме се само над трупове! — произнесе с труд младият хаддедихн. — Ефенди, живи ли сме още, или сме умрели и трябва самите да се намираме там долу?
— Овладей се. Кара! — окуражих го аз. — Ние сме живи, а и под нас не се намира смъртта, а нещо съвсем друго. Онова, което престъплението на по-раншните времена е опитвало да скрие и унищожи, тежката варовита вода е превръщала в камък, за да узнаят идните поколения какво е можел да очаква истинският човек от онзи, който само изтъква на показ своята човечност. Това, което видя сега, беше варовик, гипс, разтворен бял рухам. Представи си, че това са само мраморни статуи, скрити тук дълбоко, за да не попаднат в погрешни ръце! Да гребем спокойно нататък!
— Да. Но запали още една факла, за да стане по-светло около нас! Имам усещането, сякаш смъртта ни зяпа отвред с хиляди празни очни кухини, и това ме потиска!
Установи се, че си имаме работа не с един, а с два водни басейна — преден, в който се намирахме, и заден, който сега оставихме без внимание, за да опознаем напълно първия. Предполагахме, че над нас има висок, сводест таван, но не можехме да го видим. Носеха го естествени подпорни стълбове — останки от скални стени, чийто междинен землист пълнеж водата бе размила и отнесла в езерото. Самите стени също бяха разтворени и разядени и това, което окачествих като "колони", изглеждаше толкова разединено, нацепено и надупчено, сякаш всеки миг можеше да се срути. Всички тези трегери без изключение бяха направени сякаш от бели курабии, изтървани във водата и изсушени как да е, за да създадат поне малко от малко впечатление за здравина. В тези промити формации имаше места, при чийто вид имах чувството, че ги чувам шумно да пращят и пукат, готови аха-аха да се сринат. Като си представих чудовищната тежест на зидовете, издигащи се върху този крайно ненадежден свод, кожата ми настръхна, а във върховете на пръстите ми сякаш се забиха хиляди иглички. Кара, изглежда, имаше същото усещане, защото каза:
— Ако на някого му скимне да изстреля един пищов тук, ще е неспасяемо изгубен, защото целият хълм ще се сгромоли от това малко сътресение и ще го погребе под себе си! Да се махаме час по-скоро, ефенди! Кажи-речи ме хваща страх!