Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
С притиснати един към друг крака, събрани към тялото ръце и затворени очи се резнах в леденостудената вода, която поиска веднага да ме вкочани. Но тя имаше и друг ефект. Имах чувството, че съм се потопил в някаква вода на силата и живота, която стряскаше само в първия миг, но после въздействаше укрепващо. Скокът бе от такава височина, че стигнах почти дъното с калцираните трупове. После разперих ръце за познатия мах нагоре и излизайки на повърхността, се задържах с леки движения. Ослушах се.
Около мен всичко беше тихо, но на известно разстояние във водата се долавяше шум. Като че някой плуваше там и си поемаше страхливо дъх. Познавах добре мястото, на което се намирах, но посоката — засега още не. Бях скочил с лице на юг. Ако бях запазил това положение, зидът трябваше да бъде зад мен. Заплувах нататък и само след няколко удара се натъкнах на камък. Можеше да е и някой подпорен стълб. Опипах го. Зидът беше. Намираше се от дясната ми страна, следователно лежах върху водата към вътрешността на басейна.
Шумът се носеше оттам. Някой плискаше и пъшкаше. Магьосника ли беше? Спасил ли се беше? Познаваше ли обстановката? Знаеше ли нещо за канала? Ако ли не, беше изгубен, ако го зарежех. Заплувах нататък — тихо, тихо, за да не го подплаша преждевременно с подвикване. Ако ме чуеше, щеше да помисли, че го преследвам, а това можеше да го обърка, докато се намираше във водата. Същевременно отчитах всяко свое отблъсване и удар, за да знам винаги къде съм.
Когато по моя преценка бях минал под висящия във въздуха зид, чух тежко, шумно дишане, сякаш някой се напрягаше да се покачи на нещо. Беше при исполинския постамент. Сега вече не чувах нищо. После прозвуча полугласно, но много добре доловимо в това акустично помещение:
"Мъртъв ли е? Нищо не чувам! Господи, Боже мой, остави го жив! Съхрани го, първия, единствения, който се присмя на нашето "бостанско плашило"!"
Та това беше молитва! И то за мен! Не научена, а внушена! При това положение можех, бях длъжен да отговоря.
"Аз съм жив, защото смърт няма!" — казах с обикновен тон, но думите така изтътнаха, все едно бях извикал с цялата сила на гласа си.
Звуковите вълни преминаха под висящия зид в предния басейн и от колона на колона започна да се предава в мрака:
"Няма смърт… няма смърт… няма смърт… няма смърт… смърт… смърт… смърт!"
"Ти ли си това, ефенди, ти?" — попита той.
"Да."
"Ела, спаси ме!"
"Веднага! Къде се намираш?"
"Там, където ти ме… ме… ме… не бива да ти казвам. Всичко трябва да стане от само себе си!"
"Кое?"
"Ела горе!" — повтори той, без да обърне внимание на моето "Кое?"
Достигнах цокъла. Наяве ми се бе сторил съвсем неизкатерим, но сега, насън, успях доста лесно да се изхвърля горе. Той беше клекнал от едната страна на фигурата; аз седнах от другата.
"Не говори!" — помоли.
"Защо?" — попитах все пак.
"Почакай! Нещата ще дойдат от себе си. Ще ги видим!"
Замълчах.
Как ли стана, че не мръзнех, макар да се бях намирал в леденостудената вода и сега седях неподвижен върху също така студения камък? Може би само защото сънувах! Около нас владееше дълбока тишина и само отдалеч, в предния басейн, се чуваше тих, тих шепот, сякаш някакви мисли се въздигаха от водата и започваха да оживяват. И тази вода! И тегнещият върху нея гъст мрак! Как ли стояха при тях нещата? Говори се за топлина и студ. Колкото по-голям става студът, толкова по-ясно го чувства човек като топлина. Казва се "ушите ми горят". Вероятно е подобно и със светлината и мрака? Може ли мракът да се сгъсти дотолкова, че да се получи ефект на светлина? Такъв изглеждаше случаят от мястото, където седяхме.
Това тук бе само в съвсем, съвсем малък мащаб. А как ли е било в Началото — разбира се, в безмерни величини — когато светлина е започнала да се отделя от мрака. Тя се спасила от своя плен, освободила от своята латентност, избавила от оковите на магията и заплавала най-напред като фосфоресценция върху тъмата — нещо като проблясъците върху водата. После се проточили фини нишки, станали по-ясни и образували бримки, в които засияли сякаш шлифовани перли. А на определена височина над тях разбухнали приказно нежни оранжеви облачета и в тях микроелектрически източници продължили да разпространяват светлина, докато въздухът се очистил от всякакъв мрак и възникнал слой, в който най-сетне, най-сетне можело да се види какво се движи в него.